Емил Зола - Терез Ракен

Понякога тя обвиваше ръце около шията на Лоран, притискаше се до гърдите му и с още задъхан от вълнение глас му говореше:

— О, ако знаеш колко съм страдала! Израснах в задушната стая на един болник. Спях с Камий; нощем се отдръпвах от него, повдигаше ми се от блудкавата миризма, която се излъчваше от тялото му. Той беше лош и упорит; не искаше да взема лекарствата, които отказвах да деля с него; за да се харесам на леля си, трябваше и аз да ги пия. Не знам как не умрях… Те ме осакатиха! Ограбиха ми всичко, което имах и ти не можеш да ме обичаш тъй, както аз те обичам.

Тя плачеше, целуваше Лоран и продължаваше да разказва с глуха ненавист:

— Не им желая злото. Те ме прибраха, отгледаха ме, спасиха ме от мизерия… Но аз бих предпочела да бъда изоставена на произвола на съдбата, отколкото да получа тяхното гостоприемство. Чувствах пламтяща нужда от чист въздух. Още от съвсем малко дете мечтаех да тичам по пътищата боса в праха, да прося и да живея като циганка. Казаха ми, че майка ми била дъщеря на вожда на някакво африканско племе. Често съм си мислила за нея, усещах, че съм наследила нейната кръв, нейните инстинкти. Искаше ми се никога да не бях се разделяла с нея, да прекосявам пясъците, увиснала на гърба й… Ах, каква младост! И досега още изпитвам отвращение и се бунтувам, като си спомня дългите дни, които съм прекарала в стаята, където хриптеше Камий! Седях превита пред камината, гледах глупаво как кипят разните билки, чувствах как цяла се вдървявам. И не смеех да помръдна. Леля ми се караше, когато вдигах шум… По-късно изпитах безгранична радост в малката къща на брега на реката; но бях вече осакатена. Не умеех да ходя, падах, като се спусках да тичам. После ме погребаха жива в това гнусно магазинче.

Терез тежко дишаше, тя притискаше любимия в обятията си и при мисълта за отмъщение тънките й, чувствителни ноздри нервно потръпваха.

— Ти не би могъл да си представиш — продължи тя — колко лоша ме направиха те. Станах лицемерка, лъжкиня… задушиха ме в своята еснафска кротост и сама не мога да си обясня как все още имам кръв във вените си… Навеждах очи, придавах като тях на лицето си мрачно, тъпо изражение, водех тяхното безжизнено съществуване. Когато ме видя първия път, нали и ти ме помисли за глупачка? Аз бях мрачна, потисната, оскотяла. Не се надявах на нищо, мечтаех да се хвърля един ден в Сена… Но преди да се превия, колко нощи, изпълнени с гняв!… Още там, във Вернон, в моята студена стая хапех възглавницата, за да задуша виковете си, удрях се, обвинявах се в малодушие. Кръвта ми ме изгаряше, готова бях да разкъсам плътта си. На два пъти исках да избягам, да отида където ми видят очите, на слънце; но не ми достигна смелост, те бяха ме превърнали в кротко животно с тихото си благодушие и гнусната си любезност. Тогава започнах да лъжа, винаги да лъжа. Правех се на кротка, мълчалива, а мечтаех да бия и да хапя.

Младата жена замлъкна и изтри влажните си устни в шията на Лоран. След малко добави:

— Сама не знам защо се съгласих да се оженя за Камий. Не се възпротивих поради някакво презрително безгрижие. Аз съжалявах това момче. Когато играехме с него, чувствах как пръстите ми потъват в тялото му като в глина. Взех го за мъж, защото леля ми го предложи и защото разчитах, че никога няма да се притеснявам за него… В мъжа си намерих малкото болнаво момче, с което бях спала от шестгодишна в една стая. Той беше все така слабоват и жалък и все така излъчваше блудкавата миризма на болно дете, която ме отблъскваше на времето… Разказвам ти всичко това, за да не ревнуваш… Някакво отвращение стягаше гърлото ми; спомнях си лекарствата, които бях пила, и неволно се отдръпвах от него; прекарвах страшни нощи… Но тебе, тебе…

И Терез се изправи, отдръпна се назад с ръце в големите ръце на Лоран, загледана в широките му рамене, в силната му шия…

— Теб аз те обичам, обичам те още от деня, когато Камий те доведе в магазина… Ти може би не ме уважаваш, защото ти се отдадох цяла още от първия път… Наистина сама не знам как стана това. Аз съм горда, страстна. Искаше ми се да те ударя първия ден, когато ме целуна и ме повали на пода в тази стая… Не знам как те обикнах; аз по-скоро те ненавиждах. Ти ме дразнеше, караше ме да страдам. Когато седеше там, нервите ми се опъваха до скъсване, главата ми се опразваше, пред очите ми притъмняваше. О, колко страдах! Но въпреки всичко търсех това страдание, чаках те да дойдеш, въртях се около стола ти, за да вдъхвам диханието ти, за да докосвам с дрехите си твоите дрехи. Струваше ми се, че от твоята кръв избликва на кълба топлина, че ти се обвиваш в този пламтящ облак, привличаш ме в него и ме задържаш при себе си въпреки глухия ми бунт… Спомняш ли си как рисуваше тук? Съдбоносна сила ме водеше при теб, аз вдъхвах с жестока наслада въздуха, който дишаше ти. Знаех, че отгатваш как търся твоите целувки, срамувах се от покорството си, усещах, че щом ме докоснеш, ще падна. Но се поддавах на слабостта, треперех от студ, очаквайки ти да пожелаеш да ме вземеш в обятията си…