Емил Зола - Пари

— Не, не, господине… Осмелявам се да поискам мнението на господина… Лично за мене…

И започна да се върти по такъв начин, че Сакар се намери в кабинета си, а той стоеше на прага с голямо почитание.

— За вас?… О, наистина вие също сте акционер… Е добре, момчето ми, вземете новите акции, които ще ви бъдат предложени, продайте си ризите, но ги вземете. Това е съветът, който давам на всичките си приятели.

— Ах, господине, този залък е много голям, дъщеря ми и аз не сме толкова амбициозни… В началото аз взех осем акции с икономисаните четири хиляди франка, които ни остави моята бедна жена; и сега имам само тези осем, защото, нали разбирате, при другите емисии, когато два пъти удвояваха капитала, ние нямахме пари, за да платим акциите, които ни се полагаха… Не, не, не се касае за това, не трябва да бъдем толкова лакоми! Аз искам само да попитам господина, без да го обиждам, дали господинът е на мнение да ги продам.

— Какво! Да ги продадете ли?

Тогава Дьожоа, загрижен и с голямо уважение, изложи многословно своя случай. При курс хиляда и триста франка неговите осем акции възлизали на стойност десет хиляди и четиристотин франка. Така че той с щедра ръка можел да даде на Натали шест хиляди франка зестра, каквато искал книговезецът. Но при това непрекъснато повишение на акциите той се настървил към парите, хрумнала му мисълта, отначало смътна, но след това настойчива, и той да се възползува, да си осигури една малка рента от шестстотин франка, която да му позволи да престане да работи. Само че за това му бил необходим капитал от дванадесет хиляди франка, а като прибави към тях шестте хиляди франка за дъщеря си, всичко правело огромната сума от осемнадесет хиляди франка; той бил отчаян, нямало никога да достигне до тази цифра, бил изчислил, че ще трябва да чака курсът да достигне до две хиляди и триста франка.

— Нали разбирате, господине, че ако курсът няма вече да се повишава, по-добре е да ги продам, защото щастието на Натали преди всичко, нали така?… Обаче ако повишението продължава, ще пукна от мъка, че съм ги продал.

Сакар избухна:

— Ах, така, момчето ми, вие сте много тъп! Нима вярвате, че ще се спрем на хиляда и триста? Да не би аз да продавам?… Вие ще ги имате тия осемнадесет хиляди франка, аз отговарям. А сега махайте се! И изгонете навън целия този народ, който е тук, кажете му, че съм излязъл.

Когато остана сам, Сакар можа отново да повика двамата началници на служби и спокойно да завърши започнатата работа.

Решено бе извънредното общо събрание да се свика през август, за да се гласува новото увеличение на капитала. Амлен, който трябваше да председателствува, пристигна в Марсилия в първите дни на юли. От два месеца във всяко едно от писмата си неговата сестра все по-настойчиво го съветваше да се завърне. Въпреки пресиления успех, който всеки ден все повече се подчертаваше, тя смътно чувствуваше някаква опасност, един необясним страх, за който не искаше дори да говори; тя предпочиташе брат и да бъде тук, сам да разбере какво става, защото бе започнала да се съмнява в себе си, като се страхуваше, че ще бъде безсилна срещу Сакар, ще бъде дотолкова заслепена, че ще измени на своя брат, когото много обичаше. Неби ли трябвало да му признае връзката си, която сигурно не подозираше този чистосърдечен човек, потънал в религията и науката, който прекосява живота като в сън наяве? Тази мисъл извънредно много я измъчваше; и се плъзгаше към срамни отстъпки, спореше с дълга, който сега, когато познаваше Сакар и неговото минало, съвсем ясно й повеляваше да му каже всичко, за да се пази. В часовете, когато се чувствуваше силна, тя си обещаваше, че ще поиска от него решително обяснение, че не ще оставя без контрол да боравят с огромните парични суми престъпните ръце, които досега са стопили много милиони и са разорили толкова хора. Това беше единственото смело и честно решение, достойно за нея. После трезвостта й се помрачаваше, тя ставаше нерешителна, изчакваше, не откриваше други нарушения, освен нередностите, типични за всички кредитни банки, както твърдеше Сакар. Може би той имаше право, като й казваше през смях, че чудовището, от което се страхувала, бил успехът, този парижки успех, който кънти и гърми като гръмотевица и който я караше да трепери от страх, сякаш предчувствуваше някаква непредвидена катастрофа. Тя не знаеше вече какво да прави, имаше дори моменти, когато още повече му се възхищаваше, развълнувана от безграничната любов, която все още изпитваше към него, въпреки че бе престанала да го уважава. Тя никога не бе вярвала, че сърцето и е толкова сложно, чувствуваше се жена, съмняваше се дали би могла да действува решително. И поради това бе много щастлива от завръщането на брат си.