Емил Зола - Пари

— Какво има? — попита той жена си, която намери в чакалнята.

Но не й остана време да отговори, вратата на директорския кабинет се отвори шумно, Сакар се появи и се развика:

— Ах, така значи! Но в края на краищата, Дьожоа, къде е господин Юре?

Объркан, разсилният запелтечи:

— За бога, господине, той не е тук, аз не мога да го накарам да дойде по-бързо.

Вратата бе затворена с псувня и Жордан, който бе отвел жена си в един от съседните кабинети, можа спокойно да я попита:

— Какво има, мила?

Марсел, една пълничка брюнетка, обикновено хладнокръвна, с бяло лице, със сияещи очи и усмихната уста, която имаше щастливо изражение дори в трудни моменти, сега изглеждаше напълно съкрушена.

— О, Пол, да знаеш само! Дойде един човек, о, един страшно отвратителен човек, който миришеше лошо и мисля, че беше пил… Каза ми, че всичко е свършено, че за утре е насрочена продажбата на нашите мебели… Държеше един афиш, който непременно искаше да залепи долу на вратата.

— Ами, невъзможно е! — извика Жордан. — Не съм получил нищо, а има и други формалности.

— Ах, да, ти разбираш тия работи още по-малко от мен! Когато се получават съобщения, ти дори не ги четеш… Та, значи, за да не залепи афиша, аз му дадох два франка и изтичах тук, исках веднага да те предупредя.

Двамата бяха отчаяни. Застрашено бе тяхното малко домакинство на авеню „Клиши“, скромната мебелировка от акажу, тапицирана в синьо, която толкова трудно изплатиха с месечни вноски, с която толкова много се гордееха, макар че понякога й се присмиваха, намирайки я ужасно еснафска! Те обичаха мебелите си, бяха част от тяхното щастие още от брачната нощ в тези две малки, толкова слънчеви стаички с широк изглед чак до Мон Валериен, колко много пирони бе заковал той, а тя колко майсторски бе направила драпериите от червен памучен плат, за да придаде на жилището артистичен вид! Възможно ли бе да им разпродадат всичко това, да ги изгонят от този уютен кът, където им бе приятно дори когато мизерствуваха.

— Виж какво — каза той, — смятах да поискам аванс и ще направя каквото мога, но няма голяма надежда.

Тогава тя нерешително му довери какво бе намислила:

— Ето какво съм решила… О, нямаше да го направя без съгласието ти, затова дойдох да говоря с тебе… Да, имам намерение да се обърна към родителите си.

Той остро отказа.

— Не, не, никога. Ти знаеш, че не искам да съм им задължен с нищо.

Наистина Можандрови се държаха към тях много прилично. Но той не можеше да забрави тяхната студенина, когато след самоубийството на неговия баща и пълното му опропастяване те не се съгласяваха на отдавна подготвяния брак на дъщеря им и склониха едва след нейното категорично желание, но като взеха срещу него оскърбителни мерки, между другото да не му дадат нито една су зестра, убедени, че момък, който пише във вестниците, изяжда всичко. По-късно дъщеря им щяла да ги наследи. Поради това двамата — и тя, както и той — твърдо бяха решили и устояваха досега на това решение: да умрат от глад, но да не искат нищо от родителите й, освен да ядат у тях веднъж седмично, в неделя вечер.

— Уверявам те — подзе тя, — нашата сдържаност е смешна. Нали аз съм единственото им дете, нали един ден всичко ще бъде мое!… Баща ми разправя наляво и надясно, че си е осигурил петнадесет хиляди франка рента от печалбите в търговията с брезенти във Вилет; освен това родителите ми имат къща с хубава градина, където са се оттеглили… Глупаво е толкова да се измъчваме, когато те плуват в излишества. Всъщност те никога не са били лоши. Казвам ти, че ще отида да ги видя.

Тя се усмихваше храбро, с решителен вид, с твърдото желание да ощастливи своя скъп съпруг, който толкова много се труди, без да получи досега от читателите и от критиката нищо друго освен голямо безразличие и няколко плесници. Ах, тези пари! Тя би желала да има толкова много, че да му ги поднесе с ведра, а той не бива да бъде глупав и да отказва, тъй като го обича и на него дължи всичко. Вълшебната мечта на Мадлен, на тази Пепеляшка, в каквато се преобразяваше, бе: с малките си ръце да слага съкровищата на кралското си семейство в краката на своя разорен принц, за да го подпомогне в неговия поход към славата, в завоюването на света.

— Хайде — каза му тя весело, като го целуна, — трябва и аз да направя нещо за тебе, не бива само ти да се мъчиш!

Той склони и решиха тя веднага да отиде в Батиньол, на улица „Льожандр“, където живееха родителите й, и да се върне с пари, за да може той още тази вечер да плати. Като я изпращаше на стълбището развълнуван, сякаш й предстоеше голяма опасност, те трябваше да се отдръпнат, за да мине Юре, който най-сетне пристигаше. Когато бе отново в редакционната зала, за да довърши хрониката си, той чу силен шум от гласове, които крещяха в кабинета на Жантру.