Юлиана Златкова - Гергьовден

„Хайде, кажи го! “, обади се дяволчето.

„Какво да кажа? “

„На него говоря. Да си довърши фразата. Да каже: «Тя е жената на моя живот.»“

„Не искам… “

„Няма не искам, усмихна се дяволчето. Хванала си се на хорото, не можеш да се пуснеш.“

Обицата ме закара до вкъщи, без да ме попита къде живея, което никак не ме учуди. Пътувахме в пълно мълчание, а преди да слезем, той безцеремонно ми пребърка чантата и взе ключовете. Родителите ми са се погрижили, имам самостоятелен апартамент и не ми се бъркат кой знае колко в живота. А и аз не им давам да си пъхат гагите в моите работи и си вървя сама по тайните пътечки. Сега обаче те бяха единствената ми надежда. Веднага щях да им се обадя, щом Обицата си тръгнеше. Момчето обаче изтръгна кабела на телефона от розетката, застана по средата на хола и се огледа.

— Мобилен телефон? — попита ме кратко.

— Нямам — излъгах.

— Нямаш, ама имаш.

Бръкна ми пак в чантата, взе ми нокията и с телефоните под мишница заключи вратата отвън.

Май доброволно се оказах затворничка в собствения си дом. Затворничка ли, заложница ли, и аз не знаех каква съм. Не можех да повярвам, но си беше факт. Нищо не можех да направя. Седнах на дивана и тъпо се втренчих в тъмния екран на телевизора. В главата ми нямаше нито една мисъл. Имаше само ужас и страх. Не знам колко време съм седяла така, във всеки случай докато се сетих, че в хладилника има бутилка бяло вино. Насилих се да стана. Исках да се отрежа и да забравя. Така и направих.

На границата на съня преживях отново катастрофата, но сякаш се случваше на мен самата. Преживях удара, почувствах какво е да държиш умиращия човек в ръцете си. Като с нож ме проряза усещането, че някой е замислял смъртта ми, т.е. тази на Георги и само моето, наистина моето непредвидено присъствие там бе спасило живота ми. Събуди ме нечие присъствие, може би в просъница съм чула, че вратата се отваря. Някой ме взе на ръце, пренесе ме в спалнята и ме съблече. Едва тогава осъзнах, че съм в ръцете на Боса. Облада ме веднага, без предисловия, грубо и властнически. Облада не само тялото ми, отне ме от мен самата, накара ме да се почувствам част от него и нагло свърши в мен, без да ме пази.

Когато се събудих, него го нямаше. Топлото гергьовско слънце ме погали, но не му се зарадвах. Станах и се разходих из апартамента. Ключовете и нокията бяха на масата, а телефонът — на мястото си. И работеше. Имал бил имен ден… Георги… Победоносец …Мечове, змейове… Сън ли беше или истина? Драскотините и синините по тялото ми прогониха всички съмнения. Чувствах се особено, сякаш всичко това не ми се случваше на мене. Взех душ, направих си кафе и пуснах телевизора.

„… уби човек“. Изпречи се пред очите ми тлъсто вестникарско заглавие. Всички, с изключение на нашата телевизия, естествено, само за това говореха. Вчерашната катастрофа беше изместила празника. Георги го изкарваха по-черен от дявола, виновен за катастрофата и за куп други неща. Споменаваше се трафик на наркотици, подробно се обясняваше как си е източил банката сам… И схемичка се появи по едно време на всички свързани фирми и несъбираеми кредити. Той не беше такъв. Не беше ли?

„Убедена ли си, че точно това искаше? “, внезапно се обади дяволчето.

„Не знам… това е някаква лудост. Не може да бъде истина.“

„Истина е, това е неговият живот. А ти си се бори за своя.“

„Той е борецът… “

„Така ли? А ти къде си в цялата работа? “

„Не знам.“

„Бори се за себе си, каза дяволчето. Беше станало сериозно и тъжно. Сбогом! “

— Чакай! — извиках на глас — не си отивай!

Никой не ми отговори. Аз не бях аз. Исках да върна времето назад и да изживея отново вчерашния ден. Исках отново да ме завали пролетния дъжд, отново да скоча в първото попаднало ми такси, да се объркам накъде съм и вместо: „След онзи джип! “ да кажа на шофьора: „Бягам от един човек“. Исках си дяволчето, исках си живота.

Не знаех какво да правя. Задушавах се все едно някой беше изсмукал въздуха от стаята. Излязох на балкона и погледнах надолу. Защо ли снощи не избягах оттук, пък дори и да се разпльокам на тротоара? Не, от втория етаж нямаше да се разпльокам. Тогава… не се сетих, или не исках? Пред входа видях „бавареца“, а Обицата пушеше, облегнат на предната врата. Стоеше между мен и света и нямаше намерение да си тръгне. Прави бяха вестникарите. Георги наистина беше убил човек. Беше убил мен.

© 2005 Юлиана Златкова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9042]