Роджър Зелазни - Разказът на кордата

— Извинявай — промърмори тя след известно време. — Нищо не излиза.

— Въпреки това благодаря! — отвърнах аз.

— Кога се раздели с Мерлин? — полюбопитства домакинята ми.

— В онзи ден, когато Силите се сблъскаха в коридора отзад.

— А що за заклинание му е наложено?

— Висеше свободно в покоите на Бранд. Нали разбираш, стаите на Мерлин и Бранд са съседни; когато разделящата ги стена рухна, той влезе там от любопитство…

— Фракир, не вярвам да е било случайност! — заяви Флора. — Вероятно го е замислила или едната, или другата Сила.

— Като се замисля… Вероятно е така, принцесо…

— И какво смяташ да правиш оттук нататък? Бих искала да ти помогна.

— Трябва някак си да намеря Мерлин — отвърнах аз. — От известно време го обкръжава ореол на опасност — излъчване, към което съм особено чувствителна.

— Разбирам — кимна Флора. — Ще се постарая да измисля нещо. Може би ще ми потрябват няколко дни, но ще се справя.

— Ами добре, ще почакам — съгласих се аз. — И без друго нямам какво да правя.

— Дотогава можеш да останеш при мен.

— Много добре — въздъхнах. — Благодаря!

Намерих си удобна масичка, увих се около крачето й и потънах в състояние на… стаза, ако изобщо трябва да му се търси име. Не е точно сън, не е и загуба на съзнание, но не се пораждат и мисли в обичайния смисъл. Един вид разпрострях сетивата си и своето „аз“, докато отново потрябвам някому.

Не мога да определя колко време прекарах в това състояние. Бях сама в гостната, макар да чувах дишането на Флора зад съседната врата.

Внезапно тя изписка. Откъснах се от крачето на масичката и се пуснах на пода.

Докато бързешком пълзях към вратата, се чу и друг глас:

— Извинете, но ме преследват! Нямах друг избор, освен да намина неканен!

— Кой сте вие? — попита Флора.

— Ами, магьосник съм — отвърна непознатият. — Криех се във вашето огледало, както и всяка нощ от доста време насам. Падам си по вас и с удоволствие наблюдавах с какво се занимавате тук…

— Шпионирали сте ме? Извратен тип! — възкликна Флора.

— Нищо подобно! Смятам, че вие сте жена с извънредно приятна външност и ми харесва да ви гледам. Това е всичко.

— Има предостатъчно нормални начини, по които бихте могли да ми се представите!

— Да, но официалното представяне вероятно щеше да доведе до ужасни усложнения в живота ми.

— А, значи сте женен?

— По-лошо! — отвърна той.

— Че какво може да е по-лошо?

— Сега нямаме време. Чувствам, че се приближава!

— Кое?

— Гизелата. Изпратих една да убие друг магьосник, но той се разправи с нея и изпрати срещу ми своя собствена. Нямах представа, че е толкова добър! А аз не знам как да се отърва от тази твар, която всеки момент ще изпълзи от огледалото с единствената цел да ни унищожи по особено неприятен начин. Но, все пак, нали сме в Амбър и тъй нататък — няма ли наблизо герой, мечтаещ да заслужи поредния медал за храброст?

— Съмнявам се — отвърна Флора. — За съжаление! Точно тогава огледалото започна да потъмнява.

— О, ето я! — извика гостът.

Аз вече от известно време усещах лъхащата оттам опасност. Впрочем, нали такава ми е работата!

Сега различих и самата гизела. Огромна, прилична на червей, безока, но с акулска паст, с множество къси крачета и рудиментарни крилца. Беше дълга колкото два човешки боя, черна и нашарена с червени и жълти ивици. Тя пълзеше през отражението на стаята и постепенно се извиваше с приближаването си.

— Когато питахте за герой — полюбопитства Флора, — дали имахте предвид, че гизелата ще премине стъклото и ще ни нападне?

— Накратко казано — да — отвърна странният дребосък.

— Когато се хвърли към нас — наредих аз на Флора, — запрати ме към нея. Където и да попадна, ще се хвана за тялото й и ще запълзя към гърлото й.

— Добре — бързо се съгласи тя. — Има и още нещо, което може да се направи…

— Като например? — попитах заинтригувано. В отговор Флора се разпищя:

— Помощ! Помощ!

Гизелата започна да изпълзява от сребристото огледало в пъстра рамка. Както бях помолила, принцесата ме свали от глезена си и ме хвърли. Тази твар нямаше шия, но аз обвих туловището й точно под устата и незабавно започнах да се затягам.

Флора продължаваше да пищи и някъде откъм коридора чух да се разнася тропот на тежки ботуши.

Аз продължавах да стягам хватката все повече и повече, но гърлото на чудовището беше като гумено.

Магьосникът тъкмо се насочваше към вратата, когато тя се разтвори с трясък и в стаята влетя високият, мускулест и риж Люк.