Роджър Зелазни: Коридорът на огледалата

— Нямам намерение да убивам този момък — казах аз.

— И обратното важи — обади се Люк.

— Ах, тъкмо в това е смъртоносната му красота! — изчурулика тя. — Един от вас трябва да прониже другия, за да може оцелелият отново да се сдобие с изгубеното си качество — уязвимостта!

— Благодаря, но ще намеря друг начин — обади се Люк. — Майка ми, Джасра, беше доста добра магьосница.

Смехът й прозвуча така, сякаш някое от огледалата се беше пръснало.

— Джасра! Та тя беше една от прислужниците ми! Каквото знае за Изкуството, го е подслушала, докато аз работех. Не е лишена от талант, но й липсва пълното образование.

— Баща ми довърши обучението й — отвърна Люк.

Докато се взираше в спътника ми, веселието изчезна от лицето й.

— Добре — каза най-сетне тя. — Заставам на твоя страна, сине на Бранд. Не виждам друг начин да се разреши ситуацията — освен онзи, който ви посочих. Тъй като нямам нищо против тебе, надявам се да те видя победител.

— Благодаря — отговори той, — обаче нямам никакво намерение да се бия с чичо си. Все някой трябва да е способен да вдигне това заклинание.

— Самите мечове ви въвлякоха в това — каза тя. — Те ще ви принудят да влезете в двубой. По-силни са от магията на смъртните.

— Благодаря за съветите — отвърна Люк. — Някои от тях могат и да свършат работа — и той й намигна. Тя се изчерви — не очаквах да реагира точно така — и изчезна.

— Не ми харесва как се развиват нещата — обадих се аз.

— Нито пък на мен. Не можем ли просто да се обърнем и да излезем?

— Коридорът те всмуква — обясних му. — Просто измъкни каквото можеш от него — това е най-добрият съвет, който съм получавал в тази насока.

Изминахме около три метра покрай някои наистина прекрасни образци на огледалния занаят, както и покрай няколко стари стъкла, очукани и мътни.

Едно огледало от страната на Люк, покрито с жълт лак, изписано с китайски йероглифи и нащърбено тук-там, ни накара да замръзнем на място. Прокънтя тътнещият глас на покойния ми брат Ерик.

— Виждам каква съдба ви чака! — отекна гръмовният му смях. — И виждам мястото, където е отредено да ви сполети! Интересен двубой ще е, братко. Ако чуеш някой да се смее, докато лежиш и умираш, да знаеш, че съм аз.

— Ти вечно се майтапиш — отговорих му аз. — Между другото, почивай в мир. Така де, нали си герой.

Ерик се взря в лицето ми.

— Лудият ми брат! — рече той, извърна глава и изчезна.

— Това беше Ерик, който е царувал тук за кратко, нали? — попита Люк.

Кимнах.

— Лудият ми брат — казах и аз.

Продължихме напред. От огледало в стоманена рамка, украсена с рози от ръжда, се показа изящна ръка.

Спрях и бързо се извърнах — усетих кого ще видя още преди да съм я зърнал.

— Дирдри…

— Коруин — меко отвърна тя.

— Знаеш ли какво се случи, докато вървяхме?

Тя кимна.

— Доколко е вярно и доколко ни баламосват? — попитах.

— Не зная, но според мене и никой от останалите не знае със сигурност.

— Благодаря ти. Приемам всякакви успокоения. И сега какво?

— Ако всеки се вкопчи в ръката на другия, преходът ще е по-лесен.

— Какъв преход?

— Не можете да напуснете този коридор по своя воля. Ще бъдете отведени право на арената за двубоя.

— От теб ли, любов моя?

— Нямам никакъв избор…

Кимнах. Вкопчих се в ръката на Люк.

— Какво ще кажеш? — попитах го аз.

— Според мене трябва да отидем, без да се съпротивляваме — отговори той. — И щом открием кой стои зад всичко това — да го разкъсаме с нажежени щипци.

— Харесва ми начинът ти на мислене — казах му. — Дирдри, води ни.

— Имам лошо предчувствие, Коруин.

— Щом, както каза, нямаш никакъв избор, то има ли значение? Води ни, сестричке. Води ни.

Тя ме хвана за ръката. Светът около нас се завъртя.

Някой ми дължеше едно пиле и бутилка вино. Смятах да си прибера дълга.

Събудих се на място, което приличаше на полянка под лунно небе. Задържах очите си полуотворени и продължих да лежа, без да помръдвам. Нямаше смисъл да издавам, че съм буден.

Много, много бавно извърнах очи. Дирдри не се виждаше никъде. Периферното зрение ми съобщи, че надясно гори огън и около него са насядали някакви хора.

Извърнах очи наляво и мярнах Люк. Май наблизо нямаше други хора.

— Буден ли си? — прошепнах му.

— Аха.

— Наблизо няма никой — осведомих го аз и се надигнах. — Освен неколцината, насядали около огъня отдясно. Може и да намерим път, който извежда оттук, да го хванем с картите или през Сенките и така да осуетим ритуала. Иначе ще попаднем в капана.