Роджър Зелазни: Коридорът на огледалата

— Хммм… — Люк се замисли. — Никога не съм имал удоволствието, но съм чувал разни истории за това място. Не зная никакви прости начини за вдигане на тези заклинания. Стаята ми е ей там, отпред — той махна на юг. — Ако искаш, отбий се, ще видя какво мога да измисля. Баща ми и майка ми, Джасра, са ме учили на магията на Хаос.

Свих рамене.

— Това тук е моята стая — посочих на свой ред — и всеки миг трябва да ми донесат бутилка вино и печено пиле. Нека поставим диагнозата тук, а аз ще поделя обяда си с тебе.

Той се усмихна.

— Най-доброто предложение от сутринта насам. Но нека да отскоча до стаята си и да си взема някои оръдия на занаята.

— Добре. Ще те изпратя, та да знам пътя, ако ми потрябва.

Той кимна и се обърна. Тръгнахме по коридора.

Щом заобиколихме ъгъла, Люк зави от запад на изток, покрай покоите на Флора, и тръгна към стаите за по-високопоставени гости. Спря пред една врата и бръкна в джоба си — по всяка вероятност — за ключа.

После се сепна.

— Ъ-ъ… Коруин?

— Какво?

— Онези двата свещника във формата на кобри — той посочи нагоре по коридора. — Според мен са бронзови…

— Най-вероятно да. И какво?

— Мислех си, че са просто украса.

— Тъкмо това са.

— Последния път, когато ги погледнах, като че ли обграждаха някаква малка картина или гоблен.

— И аз така си спомням — подкрепих го.

— Е, сега помежду им има коридор!

— Не, това не може да бъде. Има си истински коридор само малко зад… — понечих да му възразя.

И млъкнах, защото разбрах. Тръгнах нататък.

— Какво става? — попита Люк.

— Той ме зове — отговорих. — Трябва да отида и да разбера какво иска.

— Кой?

— Коридорът на Огледалата. Ту се появява, ту изчезва. И носи вести на онзи, когото вика. Понякога — полезни, понякога — неясни.

— И двамата ли ни вика или само тебе? — попита Люк.

— Знам ли — отвърнах. — Усещам, че не ме вика както едно време. И ти си добре дошъл. Може и на тебе да ти е приготвил нещо.

— Чувал ли си някога двама души да са влезли в него едновременно?

— Не, но за всяко нещо си има първи път — отговорих аз.

Люк бавно кимна.

— Е, да върви всичко по дяволите! — отсече той. — Идвам. Последва ме до мястото, където се извиваха змиите, и двамата се взряхме навътре в коридора. По дължината и на двете му стени пламтяха свещи. А по стените блестяха окачени безброй огледала. Пристъпих напред. Люк ме следваше от лявата ми страна.

Рамките на огледалата бяха във всички възможни форми, които човек би могъл да си представи. Вървях много бавно и се вглеждах внимателно в онова, което обрамчваше всяка от тях. Посъветвах и Люк да прави същото. Докато изминахме няколко крачки, огледалата като че ли просто отразяваха всичко, което застанеше пред тях. После Люк се вцепени и замря, извърнал глава наляво.

— Майко! — рязко извика той.

Отражението на привлекателна червенокоса жена изпълваше огледалото, обрамчено с патинирала медна рамка във формата на Змията Уроборое.

Жената се усмихна…

— Толкова се радвам, че постъпи правилно и седна на трона — рече тя.

— Наистина ли?! — възкликна той.

— Разбира се.

— Мислех, че ще побеснееш. Че ти искаш този трон.

— Някога наистина го исках, но тези проклети кашфанци никога не ме оцениха по достойнство. Ала сега имам владението и ми се иска няколко години да се позанимавам с изследвания. Освен това тук е пълно с неща, които имат сантиментална стойност за мен. Щом Кашфа остава притежание на рода ни, искам да знаеш, че съм доволна.

— Ами… Ъ-ъ… Радвам се да го чуя, майко. Много се радвам. Ще управлявам със здрава ръка.

— Успех — отвърна тя и изчезна.

Люк се обърна към мене. На устните му трептеше лека иронична усмивка.

— Това е един от малкото случаи в живота ми, когато тя е одобрила моя постъпка — каза той. — Без съмнение, по много погрешни причини, но все пак… Доколко всичко това е истина? Какво точно видяхме? Тя съзнателно ли влезе във връзка с мене? Дали…

— Всичко е истина — уверих го аз. — Всъщност не знам как точно става, защо става и доколко присъства отвъдното. Образите могат да са стилизирани, свръхреални, могат дори да те всмучат навътре. Но по някакъв начин са истински. Толкова знам. Мале мила!

Малко по-нататък, от огромно огледало в златна рамка, в мене се взираше мрачното лице на баща ми Оберон. Пристъпих крачка напред.

— Коруин — заговори той. — Ти беше моят избраник, но винаги успяваше да ме разочароваш.

— Така се получаваше — кимнах аз.