Роджър Зелазни - Лудият жезъл

Когато най-накрая настигнаха пътниците, беше вече късен следобед. В групичката бяха един стар магьосник, Ибал Шенсон, придружаван от чираците Нурф и Сухуй и десет прислужници. Четирима мъкнеха носилката на Ибал.

Пол заговори първо с Нурф — дребничък, слаб, мустакат младеж с дълга тъмна коса — тъй като той вървеше най-отзад.

— Добра стига — рече той. Младежът се обърна с лице към него, като незабележимо описа дъга с дясната си ръка.

Както се случваше все по-често, когато се сблъскваше с изяви на Изкуството, второто зрение на Пол веднага се включи в играта. Той видя една мъждукаща сива нишка с примка накрая да се приближава към главата му. Но драконовият белег изтуптя съвсем леко, той вдигна ръка и отхвърли примката.

— Ей! — обади се той. — Така ли трябва да поздравяваш своите събратя спътници?

Очите на другия се разшириха, ъгълчетата на устата му се извиха нагоре — беше го оценил.

— Приемете моите извинения — отвърна той. — Знае ли човек кого ще срещне по пътищата. Просто предпазвах господаря си. Не разбрах, че си ни брат по изкуство.

— Е, сега разбра.

— На сборището в Белкен ли отиваш?

— Да.

— Ще говоря с господаря си. Той без съмнение ще те покани да ни придружиш.

— Давай.

— За кого да предам, че го поздравява?

— Пол Детсън… А това е Миша ръкавичка.

— Много добре.

Той се обърна и забърза да настигне носачите. Пол и Миша ръкавичка го последваха.

Пол погледна над рамото на чирака и успя да съзре стария магьосник, преди онзи да се обърне към него. Увит в сини одежди, със сив шал, метнат на раменете му, и с кафяво чердже, покриващо скута му. Беше трудно да се прецени едър ли е, или дребен, макар да създаваше впечатление, че е малък и крехък. Носът му беше остър, очите — бледи и хлътнали; дълбоки бръчки прорязваха бузите и челото му, по кожата си имаше петна; косата му беше гъста, дълга, тъмна и много черна. Изглеждаше като перука, тъй като брадата му беше сива и проскубана. Ръцете не се виждаха — бяха под черджето.

— Ела по-близо — изхъхри той, обърна глава към Пол и присви очи.

Пол се приближи и щом усети дъха на стареца, задържа своя.

— Детсън? Детсън? — попита мъжът. — Откъде идваш?

— От замъка Рондовал — отвърна Пол.

— Мислех си, че този замък е пуст. През всичките тези години… И кой сега е господар там?

— Аз.

Кафявото покривало се размърда. Показа се ръка с едри стави и тъмни вени. Тя бавно се протегна към дясната китка на Пол и го подръпна за ръкава.

— Запретни го, ако обичаш.

Пол се протегна и запретна ръкав.

С два протегнати пръста Ибал опипа драконовия белег. После се изкиска и вдигна очи, втренчен някъде зад Пол.

— Така е, както казваш — отбеляза старият магьосник. — Не знаех за тебе… Макар да виждам, че те тревожи не едно изплъзващо се нещо от миналото на Рондовал.

— Може и така да е — отговори Пол. — Но ти откъде разбра?

— Те кръжат около тебе като рояк светулки — произнесе Ибал, все още взрян зад него.

Пол съзнателно превключи на второто си зрение, но не забеляза нищо, което да прилича на кръжащ рояк насекоми.

— Аз самият не ги виждам…

— Много ясно — отвърна другият. — Без съмнение, те постоянно са били около тебе… а и, разбира се, ти ще ги виждаш по различен начин, ако изобщо ги забележиш. Знаеш как се разминават възприятията на магьосниците — зависи кой на какво набляга.

Пол се намръщи.

— Или пък не знаеш? — попита Ибал.

Когато Пол не отговори, старият магьосник продължи да се взира, присвил очите си до тесни цепки.

— Сега вече не съм толкова сигурен — рече той. — Отначало мислех, че объркаността на светлините ти е просто много хитро прикритие, но сега…

— Светлините ми ли? — попита Пол.

— При кого си чиракувал… и кога си преминал през посвещаване? — настоя другият.

Пол се усмихна.

— Израснах далече оттук — отвърна той. — На едно място, където нещата не се правят по този начин.

— Ах, но ти си Луд жезъл! Пази Боже от Луди жезли! И все пак… ти не си съвсем объркан… Пък и всеки с този белег… — той отново кимна към десницата на Пол, — … трябва да притежава инстинкт за Изкуството. Интересно… Та значи, защо отиваш в Белкен?

— Да се уча… Да понауча едно-друго.

Старият магьосник се изкиска.

— А пък аз отивам ей така — защото ми се иска — рече той. — Наричай ме Ибал и пътувай заедно с мене. Добре е, когато има някой непознат, с който да си говориш… Значи, твоят слуга не е брат в Изкуството?

— Не, пък и Миша ръкавичка всъщност не ми е слуга. Той ми е спътник.