Роджър Зелазни - Лудият жезъл

Извих се над укрепленията. Спуснах се дълбоко долу, в пещерите, минах сред спящите дракони и другите създания. Не усещах сродство с никое от тях.

Чак много по-късно ми хрумна, че сигурно бях свързан по особен начин със самия Рондовал, иначе отдавна да бях отплувал нанякъде. Осъзнах, че предпочитам него и околностите му пред онези други части от пейзажа, в които бях проникнал. Нещо все ме викаше обратно. Какво?

Върнах се при спящото тяло на Пол и го разгледах внимателно, както правех всяка нощ, откакто той беше пристигнал тук. И открих, както винаги, че съм увиснал над драконовия белег на дясната му китка. Той ме привличаше. По каква причина — не бих могъл да кажа. Горе-долу откакто пристигна този човек, в мене беше започнало движението, което днес бе достигнало върха си. Дали по някакъв начин това не беше негово дело? Или — понеже мястото беше отдавна пусто — дългото присъствие на когото и да било бе възбудило същото у мене?

Желанието ми за цел се връщаше все по-силно. Започнах да мисля, че очевидната ми недостатъчност в тази област сигурно беше случайна, че може би трябва да имам призвание, че може би имаше нещо, което трябваше да правя, но някак си го бях загубил, или пък никога не съм го знаел. Колко ли важно, зачудих се аз, е това чувство? И отново не бях сигурен. Но започнах да разбирам откъде идват въпросите, които сега непрекъснато си задавах.

Пол трябваше да тръгне утре призори. Спомените ми за времената преди това бяха станали смътни. Щях ли да се върна отново към състоянието на не-аз, щом той тръгнеше оттук? Не ми се вярваше и все пак бях склонен да допусна, че той е изиграл някаква роля за пробуждането на личността ми.

В този миг осъзнах, че се опитвам да взема решение. Трябваше ли да остана в Рондовал, или трябваше да придружа Пол? И в двата случая — защо?

Опитах се в полет да унищожа един прилеп, но той ми се изплъзна.

Онази сутрин двамата поеха пеша по северния път. Вървяха заедно по пътеката, после се спуснаха сред докоснатата от пролетта зеленина на гората. Това място на кръстопътя Пол бе отбелязал върху картата, която носеше.

Оставиха вързопите си до дънера на голям дъб, все още покрит с тъмната влага на утринната роса, и се загледаха в тънката мъгла, която се топеше и изчезваше пред погледите им. Слънцето се бе превърнало в ярка издатина върху склона на планината отдясно. Някъде отзад се разнесоха първите звуци на птича песен, след това стихнаха.

— До вечерта ще прехвърлиш хълмовете — обади се Пол, гледайки надясно. — Мене ме чакат дни докато сляза, а после трябва пак да се изкачвам. Ти ще се наслаждаваш на морския бриз, а пък аз ще блъскам ли, блъскам по чукарите. Е, на добър път и ти благодаря още веднъж…

— Спести си тирадата — прекъсна го Миша ръкавичка. — Идвам с тебе.

— В Белкен?

— Чак там.

— Защо?

— Позволих си да проявя твърде голямо любопитство. Сега ми се ще да видя как ще свърши всичко това.

— Наистина може да свърши…

— В действителност не го вярваш, иначе нямаше да ходиш там. Хайде, хайде! Не се опитвай да ме разубеждаваш, че току-виж си успял.

Миша ръкавичка вдигна вързопа си и тръгна наляво. Не след дълго Пол го настигна. Слънцето надникна иззад хребета на планината и портите на зората се отвориха. Сенките на двамата тичаха пред тях.

Същата нощ те легнаха сред група борове и Пол сънува сън, който не приличаше на никой друг, сънуван някога от него. Той ясно осъзнаваше всичко, което се простираше пред вътрешното му око като плашещо подобие на действителността; във всички случаи това го обвиваше в предупредително чувство за заплаха и в същото време го обземаше някаква мрачна радост.

Седем бледи пламъка се нижеха в бавна процесия и трепкаха около него. Сякаш духове го зовяха да застане в средата им. Той бавно се издигна, излезе от тялото си и застана прав, като свое безкръвно отражение. Те спряха за миг, после се издигнаха над земята. Той ги последва — чак до върховете на дърветата и още по-високо. След това те го придружиха на север; движеха се все по-високо, все по-бързо под небето, изпълнено със сияещи облаци. Планинските дървета отдолу сякаш гъмжаха от гротескни силуети. Вятърът виеше, черни форми се разбягваха пред него. Земята се забули с тъмни вълни, щом скоростта му нарасна. Вятърът се превърна във виещо животно, макар той да не усещаше нито неговия студ, нито неговия натиск.

Най-накрая отпред му увисна огромен тъмен силует. Беше наполовина опрян върху планински склон, изпъстрен тук-там със светли петънца. Със здрави стени, с тежки кули, той се извисяваше в небето като замък, голям поне колкото Рондовал, но в много по-добро състояние.