Роджър Зелазни - Лудият жезъл

— Какво беше това? — попита Пол. — Прозвуча ми като писък, но…

— Аз нищо не чух — отвърна Миша ръкавичка и се изправи. — Но усетих, че нещо ме блъсна. Сякаш ме докосна някой, който се е спънал в дебела черга. Знам ли. Тръпки ме побиха. Може да си размърдал нещо, докато си играеше с онази статуетка.

— Може би — отвърна Пол. — За миг ми се стори, че тук, в стаята, освен нас има и някакво друго, странно присъствие.

— В тази стара къща сигурно има какви ли не необикновени неща… Нали и двамата ти родители бяха действащи магьосници. Да си спомним баба ти и дядо ти и техните баби и дядовци.

Пол кимна и отпи от виното.

— От време на време много остро усещам, че ми липсва официалното обучение.

Той вдигна дясната си ръка съвсем леко над равнището на рамото, протегна показалец и бързо описа поредица от малки кръгчета. Една книга, подвързана с кожа от неопределен произход, изведнъж се появи в ръката му. От нея стърчеше разделител — сиво-бяло перо.

— Дневникът на баща ми — съобщи Пол, смъкна книгата върху бюрото и я отвори на страницата, отбелязана с перото. — Виж сега тук — той прокара пръст по дясната страница, като спираше и се взираше. — Тук разказва как е победил и унищожил някакъв негов враг — магьосник — като е пленил духа му в една от тези фигурки. На други места говори и за другите. Но всичко, което казва накрая тук, е: „Ще бъде от полза за предстоящата задача. Ако шест не стигнат, за да победя стражите, ще ги направя седем, дори осем.“ Очевидно е имал нещо съвсем определено наум. За лош късмет не го е записал на хартия.

— Няма ли го някъде по-нататък?

— Ако трябва пак да го чета, кой знае кога ще стана утре. Достатъчно го четох през последните няколко месеца — при това този документ не е никак приятен за четене. Баща ми не е бил кой знае колко свестен човек.

— Знам. Обаче е хубаво, че го научаваш от собствените му думи.

— Това, дето щял да победи стражите… Това означава ли изобщо нещо?

— Нищичко не ми говори.

— Един добър магьосник би трябвало да намери начин да го научи от материалите, които са му подръка, сигурен съм.

— Аз пък не съм. Тези неща изглеждат изключително силни. Що се отнася до твоите собствени способности — и без да си се обучавал, ти май стигна доста далече. Много бих дал да мога да го правя този номер с книгата, само че, да кажем, с нечии скъпоценности. Ама ти откъде я измъкна?

Пол се усмихна.

— Не ми се щеше да се мотае тук, затова я вързах с една златна нишка и заповядах да се оттегли в едно от онези безпространствени измерения между световете, които видях разположени покрай пътя, докато идвах насам. Тя изчезна, но когато и да ми се поиска да я чета, просто дръпвам нишката и я привиквам тук.

— Богове! Че ти би могъл да го направиш с рицарска броня, с наръч оръжия, със запас от храна за една година, с цялата ти библиотека, ако става на въпрос! Можеш сам да станеш непобедим!

Пол поклати глава.

— Боя се, че не мога — рече той. — Тази книга и „кутията за бъркотии“ са всичко, което държа там, защото не ми се ще и двете да попаднат в чужди ръце. Ако тръгна да пътувам, бих пратил там и китарата си. Но ако пратя и още нещо, товарът ще стане твърде голям. Масата им по някакъв начин се прибавя към моята собствена. Сякаш разнасям със себе си всичко, което съм изпратил там.

— Значи, там била тази кутия. Спомням си, че я намери тогава, когато се върнахме на планината Анвил…

— Да. Почти ми се иска да не бях я намерил.

— Е, не можеше наистина да се надяваш, че ще извадиш неговото тяло или твоя скиптър от онзи кратер.

— Не, не това имах предвид. Просто като видях пак всичко онова… всичко попиляно… се разстроих. Аз…

Той тресна с юмрук по облегалката на стола.

— Да им се не види и статуите! Понякога ми се струва, че те са стояли зад всичко, което стана! Само да можех, бих ги пратил… в ада!

Той пресуши чашата си и посегна да я напълни отново.

Чувството намаля. Това преживяване не ми хареса. Сега стаята и нейните обитатели бяха мънички-мънички сред облака, който бях аз самият, и бях още по-несигурен: не знаех кое ми е причинило болката, нито как е станало. Усещах, че трябва да науча тези неща, за да мога да ги избягвам в бъдеще. Не знаех как.

Освен това усещах, че би ми било полезно да науча как да предизвиквам същото и у други, така че да мога да ги накарам да ме оставят на мира. Как бих могъл да го постигна? Ако имаше някакъв начин да вляза в контакт, би трябвало това да действа и в обратната посока, след като веднъж усъвършенствам техниката…