Фредерик Пол: Да дадем шанс на мравките

Детройт не бе успял да оцелее по време на тричасовата война, но Горди има този късмет. Тъкмо бе на път към Вашингтон с образците и чертежите в куфарчето, когато започнаха да падат бомбите.

Жена му бе останала в града и не откриха и следа от тялото й. Децата, разбира се, нямаха това щастие. Летният им лагер бе на по-малко от двадесет мили от Детройт, и то в посока, съвпадаща с тази на вятъра. Започнаха да изпитват болки едва в последните няколко дни на месеца, който им остана да живеят. Горди все пак успя да стигне до тях, след като се пребори с изпадналите в истерия летищни служители. Знаеше, че децата неизбежно ще умрат от лъчева болест, а това и на тях им беше ясно, но успяха да изкарат заедно цяла една блажена и дружна седмица, преди болките да станат непоносими.

През цялата 1960 година Горди не успя да се радва на друга компания.

Завърна се в Детройт, след като радиоактивността спадна на поносимо равнище. Нямаше къде другаде да отиде. Откри една къща в предградията и се опита да намери стопанина й, за да я закупи. От военновременната администрация му се присмяха. Нанасяй се, щом толкова ти е ъкълът.

Когато Горди започна да се замисля над всичко това, изведнъж откри, че е изпаднал в някакво своеобразно шоково състояние. Силният му и добре трениран ум почти бе престанал да функционира. Ядеше и спеше, а когато станеше студено, трепереше и кладеше огън и това беше всичко. От военното министерство му изпратиха две или три писма и накрая при него се яви правителствен служител и го запита какво е станало с нещата, които Горди бе обещал да занесе във Вашингтон. Обаче погледът, с който наблюдаваше странните розови безкосмени мишки, хранещи се необезпокоявано в мръсната кухня, издаваше тревога. Освен това стараеше се да стои по-далеч от косматото лице и дрипавите дрехи на Горди.

— Министърът ме изпрати, господин Горди. Проявява личен интерес към вашето откритие.

Горди поклати глава.

— Министърът загина. Всички загинаха, когато бе унищожен Вашингтон.

— Сега има нов министър — обясни служителят. — Арнолд Каванаг. Той знае много неща за вас. Каза ми: ако Салва Горди е измислил някакво оръжие, трябва да го притежаваме. Омаломощени сме. Кажи на Горди, че се нуждаем от неговата помощ.

Горди скръсти ръце и зае позата на Буда.

— Нямам оръжие — каза.

— Притежавате нещо, което може да се използва като оръжие. Преди войната изпратихте писмо до Вашингтон и съобщихте, че…

— Войната свърши — каза Салва Горди.

Правителственият служител въздъхна и опита отново, но в края на краищата си отиде. Не се върна повече. Онова нещо, рече си Горди, сигурно е било бракувано като някаква смахната идея, след което са прочели отчета на служителя. И наистина откритието му не заслужаваше да се нарече иначе.

Джон де Тери се появи през май. Горди тъкмо прекопаваше градината, когато чу глас зад гърба си.

— Дайте ми нещо да ям.

Салва Горди се обърна и видя, че притежателят на гласа е дребен и мръсен човек. Обърса устните си с опакото на ръката.

— Ще трябва да си го заработиш — отговори.

— Добре — отговори новодошлият и остави раницата си на земята. — Казвам се Джон де Тери. Едно време живеех в Детройт.

— И аз — каза Салва Горди.

Горди нахрани гостенина и прие от него цигара, с която той го почерпи след приключването на обяда. Замая се от първите дръпвания, тъй като много отдавна не бе пушил и след това погледна Джон де Тери дружелюбно. Добре ще е да си имам компания, помисли си. Дотогава компания му бяха розовите мишки, но изглежда мутацията бе пробудила у тях прекомерен апетит към месото. След като една сутрин при събуждането си бе открил следи от дребни зъби по краката си, изби мишките. Не останаха други животни освен мравките.

— Ще останеш ли? — попита Горди.

Де Тери отговори.

— Ако мога. Вие как се казвате?

Когато Горди му отговори, животинското начало в погледа на Де Тери донякъде отслабна и се примеси с удивление.

— Салва Горди? Да не сте доктор Салва Горди? Преподавател по математика и физика в Пасадина?

— Да, едно време преподавах в Пасадина.

— Аз пък се учих там — Джон де Тери разсеяно поглади опърпъните си дрехи. — Това беше много отдавна и едва ли сте ме познавал. Дипломирах се там като биолог. Аз обаче ви познавам.

Горди внимателно се изправи и угаси угарката.

— Всичко това беше много отдавна и аз едва си спомням. Ще отидем ли да поработим в градината?