Фредерик Пол - Да дадем шанс на мравките

— Ще им трябва доста още време, за да се появят — съгласи се Де Тери. — Боже мой!

Огледа се наоколо, зинал от удивление. Нямаше вятър и въздухът бе топъл и влажен. Намираха се сред гъста гора от огромни дървета или от растения, които приличаха на дървета. Де Тери реши, че му наподобяват папрати и гъби. Небето бе покрито с гъсти облаци.

Горди потрепери.

— Дай ми мравките — каза.

Де Тери мълчаливо му ги подаде. Горди направи дупка в меката земя с пръста си и внимателно наклони буркана. Там имаше мравки царици, които бе откопал в задния си двор. На коремчетата им бе налепена покрита със слуз маса от яйца. Горди взе първата, спусна я внимателно в отвора и се отдалечи на няколко ярда. Поколеба се дали да не се отдалечи повече, но реши, че ще е по-добре да остане в близост до Де Тери и до машината.

Имаше осем мравки царици. След като зарови и последната, захвърли буркана и се завърна при Де Тери.

— Готово — каза.

Де Тери въздъхна. Тържественото изражение на лицето му се замени със смутена усмивка.

— Чувствам се като Бог! Като Господ Бог, доктор Горди. Ако не се лъжа, само всемирният потоп може да се сравни с нашето начинание. Пък и той бледнее пред него. Създадохме нова раса!

— Ако тя оживее, и нашата ще оцелее — каза Горди и изтри капчица кондензирана влага на стената на машината. — Любопитно ми е как ще се разбират с хората.

За миг помълчаха. Някъде от папратовата джунгла се чу дрезгав животински рев. Двамата мъже се спогледаха, но след това настъпи тишина и не се чу нищо повече.

Най-сетне Де Тери проговори.

— Може би е време да се връщаме.

— Добре — каза Горди.

Двамата мъже мълчаливо влязоха в тясната машина. Горди, поставил ръката си върху контролния панел, продължаваше да мисли за мравките. Ако успееха да оцелеят и след четиридесет милиона години станеха едри и се сдобиеха с мозъци, какво щеше да се случи? Щяха ли хората да се окажат способни да живеят в мир с тях? Нямаше ли в човешкия род да се установи братство, за да могат отделните му групи да оцелеят пред заплахата от една чужда раса?

Може би това братство щеше да направи невъзможни войните между хората. Включително и войната — помисли си Горди, — която причини гибелта на семейството му.

Излезе от унеса, настрои панела и задейства машината. Тя навлезе в сложния математически водовъртеж, който някои наричаха четвърто измерение.

Спряха машината в центъра на един град, но той не беше Детройт. Въобще не беше човешки град.

Машината се беше оказала в една тясна улица. Около тях се издигаха метални конусообразни структури, някои високи повече от сто фута. По улицата се движеха непознати превозни средства. Едно от тях се насочи към двамата мъже и спря.

— Доктор Горди — прошепна Де Тери, — виждате ли ги?

— Да, виждам ги.

Горди излезе от машината на времето и зачака приветствието на расата, на която бе дал живот. В триколесното превозно средство, спряло пред него, явно седяха потомците на мравките, които бе оставил в гората. Можеше да ги наблюдава без усилия през прозрачното му предно стъкло.

Де Тери бе застанал близо до него и Горди усети, че по-младият човек трепери.

— Грозни са — каза с равен глас Горди.

— Не само грозни. Противни са.

Мравкообразните същества бяха с човешки ръст, но имаха неприятен и отблъскващ вид, също като черните бръмбари. Очите им, отбеляза Горди с изненада, бяха мутирали повече от телата им. Вместо клетъчните очи на насекомите сега имаха очи с роговица, ретина и зеници. Зениците им не бяха кръгли, не бяха и вертикални като котешките или хоризонтални като конските. Бяха с неясни и мъгляви краища, но много приличаха на зениците на гръбначните животни. Изглеждаха съвсем не на мястото си върху валчестите и черни мравешки глави.

Горди направи крачка напред и мравките излязоха от своята машина. Погледите им мълчаливо се срещнаха с погледите на двамата мъже.

— А сега какво да правя? — въпросът на Горди бе отправен към Де Тери.

Де Тери леко се засмя. Горди не беше сигурен дали с този смях той не прикриваше страха си.

— Говорете им. Какво друго може да се направи?

Горди реши да не се опитва да говори на създанията на английски. Английският, а и всеки друг език, изразяващ се чрез звуци, щеше да им е непонятен. Усмихна се дружески, но веднага съобрази, че и това е безсмислено. Създанията не бяха способни да изменят изражението на собственото си лице и следователно нямаше да могат да разберат значението на една човешка усмивка.