Роджър Зелазни - Името ми е легион

Тя кимна.

— А аз не се сещам какво повече бих могла да ви кажа.

Допих си кафето и оставих чашата на подноса.

— В такъв случай ви благодаря, че ми отделихте време, както и за кафето. Много ми помогнахте.

Станах. Тя също.

— Какво смятате да правите сега?

— Още не съм решил — отвърнах. — Искам докладът ми да е най-добрият възможен. Вие можете ли да ми предложите нещо?

— Предполагам, че няма какво повече да научите и че съм ви дала всички възможни конструкции, които фактите предполагат.

— Според вас Дейвид Фентрис не би могъл да ме осветли допълнително по някой въпрос?

Тя изсумтя, после въздъхна.

— Не. Мисля, че той надали би могъл да ви съобщи нещо, което да ви е от полза.

— Какво искате да кажете? От начина, по който го изрекохте…

— Знам. Не че исках да… Някои хора намират утеха в религията. Други… Знаете как е. Други по-късно в живота си затъват в религията, ама яко. За тях тя далеч не е това, което би трябвало да бъде. Тя сякаш превзема целия им начин на мислене.

— Фанатизъм?

— Не точно. Погрешно насочен устрем, форма на мазохизъм. По дяволите! Не би трябвало да поставям задочно диагнози… нито пък да влияя на мнението ви. Забравете онова, което казах. Когато се срещнете с него, сам си изградете мнение.

Тя вдигна глава — преценяваше реакцията ми.

— Е — рекох, — изобщо не съм сигурен, че ще се срещна с него. Но вие събудихте любопитството ми. Как така религията ще влияе на инженерството?

— Говорих с него, след като Джеси ни съобщи за завръщането на ракетата. По онова време бях останала с впечатлението, че според него мътим водата на всемогъщия, като се опитваме да създадем изкуствен разум. Това, че нашето създание е полудяло, си било в реда на нещата, тъй като било творение на човека, несъвършения. Според него като че ли беше уместно то да се завърне, за да си отмъсти като носител на възмездието.

— О — казах.

Тя ми се усмихна. Аз също й се усмихнах.

— Да — кимна тя. — Но може би съм го сварила в лошо настроение. Навярно сам трябва да проверите.

Нещо ми подсказа да поклатя глава — имаше някаква разлика между този негов образ, моите спомени и забележката на Дон, дето Дейв бил казал, че познава мозъка на Палача и затова не е особено загрижен. Някъде между всичко това имаше нещо, което чувствах, че трябва да узная, че трябва да науча, без да ми проличи, че се стремя към него.

И затова рекох:

— Смятам, че това, което научих, засега ми е достатъчно. От мен се изисква да изложа психологическата страна на нещата, а не механичната… нито пък теологичната. Изключително много ми помогнахте. Благодаря ви още веднъж.

Не си прибра усмивката чак до вратата.

— Ако това не ви притеснява много — каза тя, щом излязох в коридора, — бих искала да разбера как ще завърши всичко… всъщност интересува ме всичко интересно, което би могло да се случи.

— Връзката ми със случая приключва с този доклад и аз възнамерявам да го напиша сега. Но все пак бих могъл да получа и по-нататък някаква информация.

— Имате ли телефонния ми номер?

— Сигурно, но…

Имах го, но си го драснах пак — точно под отговорите на госпожа Глънц за праховете за пране.

Когато се движех по строго определен маршрут, за разнообразие хващах прекрасни връзки. Отправих се направо към летището, намерих полет за Мемфис, купих си билет и се качих последен на самолета. Цялата разлика беше може би три минутки. Нямаше време дори да мина през мотела и да им кажа, че освобождавам стаята… Карай. Добрата докторица ме беше убедила, че, ща не ща, Дейвид Фентрис е следващият, да му се не види. Имах твърде силното чувство, че Лейла Такъри далеч не ми е разказала всичко. Трябваше да рискувам, да видя с очите си как се е променил този човек, да се опитам да схвана по какъв начин тези промени са свързани с Палача. По ред причини усещах, че биха могли да са свързани.

Слязох от самолета в хладен, облачен следобед, почти веднага хванах транспорт и тръгнах да търся офиса на Дейвид.

Щом поех през града, ме обзе чувството, че наближава буря. На запад продължаваха да се трупат черни облаци. По-късно, когато застанах пред сградата, където работеше Дейв, първите няколко капки вече пръскаха по мръсната тухлена фасада. Но за нейното освежаване това далеч не би било достатъчно, както и за която и да било фасада в района. Все си мислех, че е редно Дейв да се е издигнал поне малко.

Изтръсках капките и влязох.

Портиерът ме насочи, асансьорът ме качи, краката ми ме заведоха до вратата му. Почуках. След малко пак почуках и пак зачаках. И пак нищо. Така че натиснах дръжката, вратата се оказа отключена и влязох.