Фредерик Пол - Рифовете на космоса

— Вижте, не се заключва. Но трябва да ви предупредя, че всички коридори са покрити с радари. Разбрахте ли? — Разбраха. Полковникът замълча. — И’кей. Между другото, казвам се Лескюри. Полковник Паскал Лескюри. Ще се видим пак, и то скоро.

Той излезе, затваряйки вратата след себе си.

Рейлънд огледа купето набързо. Но не го интересуваше нито комфорта, нито великолепната обстановка. като намери телетайпа, той регистрира себе си и Опорто. След малко дойде отговорът:

„П. Действия. Да се чакат по-нататъшни указания.“

Опорто не можеше да сдържа треперенето. Лицето му гореше.

— Винаги е така — заяви той. — Настивам, и ако не се лекувам, лягам за цяла седмица. Вече имам температура!

Рейлънд поклати глава.

— Не, нямаш температура. Вече се движим.

Операторът на пулта за управление на субметрото знаеше чий вагон кара, затова огромната сфера тръгна плавно и абсолютно безшумно. Те не почувствуваха никакъв тласък, само усещаха необикновена лекота.

Това беше особеност на пътуването със субметро. Вагонът се движеше по хорда. При дългите маршрути тунелите се намираха на хиляда мили под повърхността. След първоначалното ускорение първата половина на пътя приличаше на спускане със свръхскоростен асансьор.

Рейланд се протегна разсеяно и хвана за рамото олюляващият се Опорто. Стив се намръщи, като си спомни, че тороидните силови полета, обграждащи стените на тунела, дължат своята стабилност до известна степен на него, Стив Рейлънд.

Преди три години, в същата вечер, когато полицията на Плана нахлу в кабинета му, Стив тъкмо беше завършил диктовката на описание на силов тунел, при който загубите от хистерезис са намалени наполовина, а срока на експлоатация в сравнение със старите тунели е увеличен най-малко два пъти.

Това беше единственото, което Рейлънд помнеше.

Нима бяха направили нещо с мозъка му? Хиляди пъти си беше задавал този въпрос. Стив можеше да напише по памет уравненията на собствената си теория за хеликалните полета, сменила теорията на примитивните „магнитни бутилки“, които по-рано предпазваха стените на тунелите от разтопените камъни и магма — подобно на това, както в зората на ядрената енергетика физиците изолираха водородна плазма.

Но така и не успяваше да си спомни етапите на работа, довели до тези уравнения. Той разбираше конструкцията на йонните ускорители за двигателите на атомните ракети, но самият той, авторът на тази конструкция, оставаше загадка. Що за човек е бил този учен? Какво е направил, какво е постигнал?

— Стив… — изстена Опорто. — Би ли ми донесъл нещо да изпия?

Рейлънд се върна в настоящето и изгледа приятеля си. Да изпие ли? Опорто май бълнува.

— Ще попитам Машината.

— Питай я, Стив. Много съм болен.

Рейлънд се колебаеше. Какво да прави?

Докато се чудеше, Опорто с омекнали колене тръгна към телетайпа.

— Сам ще я попитам — промърмори той. С треперещи пръсти той се протегна към клавишите, а недоволният му поглед беше отправен към Стив. Това беше грешка. Не биваше в това състояние да се разсейва, и без това трудно се удържаше изправен. Опорто залитна, изгуби равновесие и се строполи върху телетайпа. Апарата с грохот се разби на пода. Засвяткаха искри и в купето замириса на изгоряла изолация.

На Рейлънд му идваше да изругае, но само стисна зъби. Какъв е смисъла? Опорто не го направи умишлено.

— По дяволите! — пак застена дребосъка. — Стив, къде изчезна тоя полковник? Може да ми донесе някое хапче.

— Не се вълнувай — проговори Рейлънд разсеяно, мислейки за потрошения телетайп.

Почти през целият си живот, като се започне от първите дни след завършване на училището, Стив не беше правил нищо, без да се консултира с Машината. Дори в лагера с максимално строг режим имаше телетайп в ъгъла на бараката. Сега изпитваше странно чувство — сякаш я нямаше необходимата жизнена опора.

— Стив… — едва прошепна Опорто. — Дай поне вода…

В края на краищата, това Рейлънд можеше да направи. На масата имаше гарафа и малки кристални чаши с инкрустации от злато. Дребосъка изпи водата и се отпусна безсилен в масивния фотьойл с разкошна облегалка, затворил очи.

Рейлънд започна да мери с крачки тясното купе. Нищо друго не можеше да прави — полковникът ги предупреди за радарите в коридора. Не биваше и да се мисли за излизане — нали бяха Опасни, т.е. в железните нашийници носеха по осем грама мощен взрив. Една крачка в зона, забранена за Опасни (а такива зони на Земята имаше много) — и лъчът на радара ще взриви обръча. Рейлънд беше свидетел на един такъв случай и не желаеше това да се случи с него.