Фредерик Пол - Рифовете на космоса

— Не се учудвам, че с те потресен — произнесе той, намигайки съчувствено. — Идеята съвсем не е проста. От нея следва, че планетите далеч не са единствени самотни оазиси в мъртвите пространства на космоса, а само острови в безкрайния океан на живота, за който никога не сме подозирали.

— Но защо нито едно от тези същества не е попадало на Земята?

Рейлънд определено се дразнеше от мудността на полковника. За Стив това беше въпрос на живот и смърт, а за Лескюри — една доста скучна лекция. Той повдигна рамене.

— Навярно загиват във въздуха. Подозирам, че по-тежките елементи за тях са отпадни продукти, и затова са отровни. Възможно е точно такива същества да са „построили“ Земята — замислено продължаваше той, като посегна за чашата си и отпи. — Това обяснява съдържанието на тежки елементи много по-добре от космогонните теории. В същност, това няма значение. Поне за Плана.

Рейлънд се намръщи. В тона на полковника се долавяше нещо нелоялно. Реши да промени темата и докосна малките пластмасови фигурки.

— А тези същества? Това ли за фузоритите?

— Не. Това са пироподи. Те живеят на Рифовете.

Полковникът махна с ръка и екрана отново светна. Рейлънд се наклони напред.

— Приказна страна! — успя да въздъхне той.

На екрана се преплитаха светещи клончета и лиани, между които се разхождаха някакви феерични същества, приличащи на разноцветни птици.

— Наричайте я както ви е удобно — засмя се полковникът. — Аз съм бил там и бих се изразил по по-друг начин. разбирате ли, във Вселената наистина постоянно се ражда ново вещество, формират се водородни облаци. Видях го с очите си преди няколко години. — Той нервно отпи. — Пироподите бяха вече открити, но не ни се удаваше да заловим нито един. Тогава Планиращият заповяда да оборудваме ловна експедиция.

Рейлънд се смръщи.

— Ловна експедиция ли? Но нали Плана няма толкова излишна енергия! Всяка калория трябва да се изразходва продуктивно.

— Ти си старателен ученик — кисело се усмихна полковникът. — Въпреки това, Машината реши така. Поне така твърдеше Планиращият. И ние тръгнахме да търсим нова планета отвъд орбитата на Плутон. Имаше ли такава планета? Налагаше се да приемем, че има, иначе откъде ще се появят пироподите? Знаехме, че не живеят до орбитата на Плутон. Беше дълъг полет. нали знаеш защо не може да се осъществи междузвезден полет? Енергия има, но откъде ще се вземе работна маса, която да тласка кораба напред? След като пресечеш орбитата на Плутон, проблемът изниква с пълна сила. Пътувахме на стария „Кристобал Колон“ с водородни двигатели. За работно тяло използвахме вода. Дори целият запас едва ли би стигнал да кацнем на хипотетична планета. Трябваше да презаредим там, на място. Ако намерим вода, разбира се — сухо се засмя Лескюри. — Но не намерихме планета…

— Как тогава сте се върнали? — удиви се Рейлънд.

— Сблъскахме се с нещо, което нарекохме Краят. Но това още не бяха Рифовете. До тях оставаха милиони мили. Краят принадлежи на Слънчевата система. Представлява рехав пояс от малки астероиди, снежни и ледени парчета, основно замръзнал метан и амоняк. Но и вода намерихме, и то достатъчно, за да напълним резервоарите. И тръгнахме по-нататък да изпълняваме задачата на Машината. — Лескюри се напрегна, допи чашата и продължи. — Отдалечавахме се все повече и повече от Слънцето, извън границите на Краят, докато то не се превърна в малка, не особено ярка звезда. Почти бяхме готови да се връщаме, когато видяхме първият Риф. — Полковникът отново махна с ръка и екрана блесна. — На пръв поглед не изглеждаше кой знае колко впечатляващо — някаква си струпана маса с неправилна форма. Обаче тази маса светеше!

Рейлънд откри, че незабелязано е изпил съдържанието на чашата си, и мълчаливо я протегна към полковника, който веднага я напълни, без да забрави и себе си.

— Наистина приказна страна. Кацнахме в истинска гора от крехки коралови образувания. тънките шипчета на мъждукащите кристални израстъци се чупеха при допир до скафандрите. Екипажът бродеше по тази джунгла, заплашваща със своите капани от живи пропасти и остри като бръснач корали. Но това е нищо! Имаше грамадни, прекрасни цветя, сияещи като дъга и разпръскващи около себе си смъртоносни гама-лъчи. Златистите лози отговаряха на всеки допир с високоволтов удар. Тук-там блестяха поточета от радиоактивни изотопи, на места тези изотопи бликаха като гейзери. Кошмарно! Налагаше се да се дезактивираме, да лекуваме леките драскотини, но не спряхме да изучаваме Рифовете. Това бе струпване на живи същества, една колония фузорити. Учените изброиха стотина вида. Сигурно са се развили от спори, плаващи бавно в междузвездното пространство. Нарастват много бавно — по няколко сантиметра за милион години. Но фузоритите не бързат за никъде. — Полковникът пресуши чашата на един дъх и дълго седя, гледайки я втренчено. После вдигна глава. — Тогава се спряхме и се спогледахме. Беше съвършено ясно, че сме открили повече от това, за което сме изпратени. Открихме ново жизнено пространство за човечеството.