Януш Зайдел: Цилиндърът на ван Троф

Подготвяйки превода на настоящия забележителен документ на съвременен Чилийски език, аз се постарах да обрисувам портрета и съдбата на един от членовете на несъществуващия днес клон на човечеството; съдба наистина нетипична, но въпреки това в известен смисъл характерна за цялото поколение, което е трябвало да си отиде. Да изобразя личността на човек, който в същност не е нито слаб, нито беззащитен, но съществува едновременно в два свята: в изградения заедно с милиарди негови събратя външен свят на цивилизацията, стягаща в примка своите собствени създатели, и в създадения от отделната човешка единица вътрешен свят на личните чувства, страсти, преживявания… Никога няма да си изясним какво е подтиквало Безсмъртния да записва текущите събития, в които вплита спомени и анализ на собствените си чувства и настроения. Дали, както сам споменава в началото, не е водил тези бележки само по навика на изследователя? Неадресирани към никого, те вероятно са били предназначени само за него самия. Може би по този начин, пред лицето на разпадащия се външен свят, той е искал да съхрани и обогати другия, вътрешния свят на чувствата, спомените и преживяванията, изживявайки ги многократно във все по-пустия свят, към който се е стремял в своето само донякъде истинско безсмъртие…

Събудих се, но дълго не можех да осъзная къде съм. Някъде в слепоочията ми се беше притаило главоболие, сънните видения се преплитаха със заобикалящата ме действителност. В слабата светлина от лампата на тавана дълги-дълги секунди проучвах с поглед малкото помещение, като същевременно се опитвах да си припомня какво се беше случило, преди да заспя. Без да помръдвам тялото си, само с предпазливи движения на главата насочвах поглед към всяка от четирите видими, матовогладки плоскости с еднакъв мръснобял цвят — тавана и стените.

Не бях нито на кораба, нито в кабината на ракетата. Това заключение сякаш освободи в подсъзнанието ми предпазителя, предотвратяващ безсмисленото напрягане на мускулите, за да помръднеш която и да било част от тялото си, след като си прикрепен неподвижно към фотьойла. Тозчас седнах в леглото, с лекота, която веднага ми помогна да си припомня всичко.

Значи, отново съм тук, завърнах се. Е, може би не докрай, но почти… Да не издребняваме, важното е, че наистина се бях завърнал. Завърнали се бяхме всички.

Заедно с лекотата на собственото тяло усещах и облекчение, и разтоварване, и отпускане от някакво вътрешно напрежение, с което така бях привикнал през дългите години, че съзнанието ми не го отчиташе. Едва сега си дадох сметка колко силно и всеобхватно е било то през цялото това време, съзнателно преживяно там, далече от мястото, което всички хора наричат родно, и свързват с отдиха, със сигурността.

Погледнах часовника си. Показваше осми август, десет часа и двайсет и две минути. Какво ли значеха тук тази дата и този час? Бях ги донесъл оттам, те нямаха нищо общо с тукашното време. Моето време тук беше чуждо, макар че тъкмо оттук го бях взел някога, на тръгване. Преминало през машината на ускоренията и гравитационните полета, то се различаваше коренно от спокойно течащото, равномерно тиктакащо време на Системата.

Съществуваше и трето време, най-реалното, което аз усещах в себе си, в костите, в мускулите и мозъка си — биологичното, органично преживяното, измервано с протичащите в клетките процеси. Не можех да определя това време съвсем точно, но сега това беше без значение. Достатъчно ми беше да знам, че възлиза горе-долу на четирийсет години — съвсем малка част от тукашния временен интервал, определил нашето дълго отсъствие.

Леглото, на което седях, вече напълно събуден и ориентиран, беше нещо като нисък диван на малки крачета. Досами леглото съзрях пътната си чанта, отворена, с извадени набързо и разхвърляни около нея по грапавата подова настилка дрехи и разни дреболии. Вчера, когато се домъкнах най-сетне тук, се чувствувах толкова уморен, че нямах сили да си разопаковам багажа като хората. Бях се строполил на леглото, без дори да огледам помещението, в което бях настанен, и бях преспал повече от дванайсет часа.

Слабото главоболие не изчезваше, а дробовете ми отчитаха недостиг на кислород. Добре познавах това усещане. Та веднъж ли ми се бе случвало да поставям дръжката на регулатора в положение „Е“, когато резервите въздух в резервоара на скафандъра падаха под нормалното количество? Тогава човек трябваше да се въздържа да прави излишни движения, да се старае да не мисли за важни неща и да чака. Така препоръчваше инструкцията за аварийна ситуация. Обстоятелствата обаче обикновено налагаха съвсем друго, дори ако беше невъзможно да се предприеме каквото и да било, кой ли можеше да овладее мисълта си да не търси трескаво изход от положението. Така беше на Втората, на Арион, на Клео — в такъв случай винаги ми се е струвало, че това е краят. Тогава се усещаше направо физически, почти осезаемо, как недостигът на кислород парализира ума и превръща мисленето в глупаво бълбукане на лепкава боза, правейки и най-простите проблеми да изглеждат неразрешими. Бен наричаше това състояние „дишане на празен въздух“. Определението беше точно, защото тогава регенерационната система на скафандъра отнемаше от издишвания въздух целия въглероден двуокис и прибавяше към него само толкова кислород, колкото беше необходим за поддържане на живота.