Анна Политковская: Русия на Путин

Как да не завиди човек на Сергей Иванов, който стои начело на нашето военно министерство, за безмилостното му отношение към хората! Няма нужда да се тревожи с подробности, с майки, чиито синове са загинали в същата тази „война срещу международния тероризъм“, за която той така поетично говори. Не се налага да чува гласовете им и да чувства болката им. Не знае нищо за животите, които е разбил, за стотиците майки и бащи, изоставени от системата, след като децата им са дали живота си.

„Путин не може да се справи с всичко!“ — ще се противопоставят почитателите на руския президент.

Наистина не може. Като президент работата му е да мисли за методи и подходи. Той е човекът, който ги лансира. В Русия хората имитират човека на върха.

Е, вече описахме подхода му към армията. Той носи цялата вина за бруталността и екстремизма, наложили се както в армията, така и в държавата. Бруталността е сериозна инфекция, която лесно може да се превърне в пандемия. Първо се проявява спрямо чеченците, а после и към „своите“, както патриотите обичат да наричат руските граждани. Включително и тези руснаци, които са се били от чисто родолюбие срещу първите жертви на тази бруталност.

„Той е направил своя избор, такава е била съдбата му — казва Нина, докато бърше сълзите от лицето си. Съдия Болонина минава покрай нея, облечена в тога и с непроницаемо изражение. — Но за бога, това са човешки същества!“

Наистина ли са такива? Понякога се чудя дали Путин е човек, а не само железен леден образ. Ако е човек, това не личи.

Руснаците емигрират, когато оставането в родината започва да застрашава живота им или се задава мащабно потъпкване на правата и достойнството им от страна на държавата. На 8 септември 2002 г. ситуацията в руската армия беше точно такава. Петдесет и четири войници дезертираха и се опитаха да емигрират.

Тренировъчният полигон на Двайсета мотопехотна дивизия се намира в покрайнините на село Прудбой във Волгоградска област. Момчетата от Второ отделение на войскова част 20004 са откарани от постоянната си база в град Камишин, също Волгоградска област, в полигона в Прудбой.

На пръв поглед нищо необичайно: отиват на подготовка. Обучават ги техните командири, които за тях са и майка, и баща. Но на 8 септември техните „бащици“ подполковник Колесников, майор Ширяев, майор Артемиев, лейтенант Кадиев, лейтенант Коростильов, лейтенант Кобетс и младши лейтенант Пеков решават да проведат разпит, който е извън тяхната компетенция. Събират войниците на плаца и им обясняват, че ще има разследване кой е откраднал разузнавателна кола от полигона предната нощ.

По-късно войниците твърдели, че никой не е крал колата. Тя си стояла през цялото време на обичайното си място в гаража на дивизията, но на офицерите просто им било скучно. Били влезли в няколкодневен запой, от който вероятно вече им ставало зле, и решили да се позабавляват с тормоз над войниците. И това изобщо не се случвало за първи път на полигона в Камишин, който бил натрупал достатъчно лоша репутация.

След като обявили, че ще разследват кражбата, група войници били отведени в офицерската палатка: сержантите Кутузов и Крутов, редниците Генералов, Гурски и Гриценко. На другите било заповядано да чакат отвън. Не след дълго чули виковете и стенанията на своите другари. Офицерите ги биели. След малко ги изхвърлили от палатката. Казали на другите, че офицерите ги налагали по гърбовете и бедрата с дръжките на инструменти за окопи и ги ритали силно в ребрата. Но описанието не било необходимо. Следите от побоя се виждали ясно по телата на войниците.

Офицерите обявили, че излизат в почивка. Подполковникът, двамата майори, тримата лейтенанти и младши лейтенантът щели да вечерят. Казали на войниците, че всеки, който откаже доброволно да си признае, че е откраднал разузнавателната кола, ще бъде пребит по абсолютно същия начин като проснати на тревата пред палатката им войници.

След това съобщение офицерите се оттеглили да ядат супа.

А войниците? Те избягали. Разбунтували се, решили да не чакат като животни на заколение. Оставили дежурните, защото отклоняването от поста им щяло да се разглежда като криминално престъпление и да ги отведе пред военен съд и след това в дисциплинарния батальон. Оставили и Кутузов, Крутов, Генералов и Гриценко, които не можели да ходят.

В колона войниците се измъкнали от полигона и тръгнали към Волгоград да търсят помощ. А Прудбой е доста далече от града — на почти 180 километра, петдесет и четиримата войници изминали пеша цялото разстояние, без да развалят строя и да се опитват да се крият. Вървели по натоварено шосе, по което непрекъснато пътували офицери от Двайсета дивизия. Нито една кола не спряла. Никой не ги попитал къде отиват без офицер, което е в разрез с армейските правила.