Анна Политковская - Русия на Путин

Дознателят Абрамочкин, като видял в какво състояние е семейството, препоръчал горещо на Нина Левурда да отиде колкото може по-бързо в Ростов на Дон. Бил чул, че там са занесени тленните останки на неизвестен войник от Ушкалой и оставени във военна морга, за да бъдат идентифицирани от добре известния и уважаван в Русия полковник Владимир Шчербаков, директор на 124 военна лаборатория по криминалистика. Трябва да отбележим, че Шчербаков не работи по повелята на командирите, генералите и Генералния щаб, а върши само това, което сърцето му казва, че е правилно.

Абрамочкин посъветвал Нина Левурда да не очаква много, защото, както се знае — „в Русия всичко е възможно“, в тази страна често стават грешки с трупове. Брянският комитет на войнишките майки междувременно също се включил да помага в сагата на Левурда и благодарение на добрата организация и усилията на дознателя Абрамочкин елитният Петнайсети охранителен батальон и дори още по-елитната Таманска дивизия най-накрая започнали да осъзнават, че седмият труп, изоставен от „другарите“, може и да е на Павел Левурда.

„Пристигнахме в Ростов на Дон на 20 август — разказва ми Нина Левурда. — Отидох право в лабораторията. На входа нямаше охрана. Минах свободно през него и влязох в първата зала. Видях един криминалист да отделя глава от труп върху дисекционна маса. Или по-точно — череп. И веднага разбрах, че това е главата на Павел, макар че до нея имаше и други черепи.“

Как може да се опише ужасът на майката? И как да се компенсира?

Няма как, разбира се. И кой може да има нещо против задълженията на криминалиста да изследва черепите на дисекционната маса?

И все пак… В какви бездушни хора се превръщаме: безчувствени, груби и в края на краищата — аморални.

След като я оставили да види черепа на сина й, който тя безпогрешно разпознала, дали на Нина успокоителни. В този момент се появил представител на частта на Павел, за да говори с нея. След като научил адреса на частта от опечалените родители, дознателят Абрамочкин бил изпратил телеграма и командирът от своя страна изпратил представител в Ростов, за да се погрижи за формалностите.

Този представител показал на Нина бележка. Тя я погледнала и припаднала. С нея подполковник А. Драгунов, изпълняващ дейността командир на войскова част 73881, и подполковник А. Початенко, началник-щаб на същата част, нареждали на „гражданите Левурда“ да бъде съобщено, че „техният син е загинал в битка по време на изпълнение на военна мисия, като е останал верен на военната си клетва и е показал решителност и храброст“. Частта се опитвала да прикрие следите на жалката си безотговорност.

Когато се съвзела, Нина прочела бележката по-внимателно. Там не се уточнявало кога е загинал синът й.

„Ами датата?“ — попитала тя. „Сама я напишете както сметнете за добре“, казал представителят и й подал заповед до оперативното командване „да се извади лейтенант Левурда от списъка на батальона“. И на нея нямало дата, нито била посочена причина, но имало всички печати и подписи. С невинен детски поглед представителят на частта помолил Нина сама да попълни липсващото и да я предаде на местното военно окръжие, когато се прибере, за да извадят Павел от списъците с военнослужещите.

Нина не казала нищо. Какъв е смисълът да се говори с човек, който няма нито сърце, нито душа, нито мозък?

„Така е най-лесно, нали? Няма нужда аз да ходя чак до Брянск“ — добавил той несигурно.

Разбира се, че така било по-лесно. Няма смисъл да отричаме, че животът на грубите и нагли хора е по-лесен. Да вземем например нашия министър на отбраната Сергей Иванов, другарче на президента от времето на работата на Путин за ФСБ в Санкт Петербург. Иванов се появява всяка седмица по телевизията, за да изчете президентския военен бюлетин. С тона на Гьобелс от новинарските прегледи преди Втората световна война той ни информира, че никой няма на успее да ни принуди „да коленичим пред терористите“, че смята да води войната в Чечня до някакъв предполагаем „победен край“. Но и дума не сме чули от министър Иванов за съдбата на войниците и офицерите, благодарение на които той и президентът могат да си позволят да не коленичат пред терористите. Тази политическа линия е изцяло неосъветска: човешките същества нямат свой собствен живот, те са винтчета в машината, която осигурява постигането на всички мечтани политически цели на властимащите. Винтчетата няма права. Дори нямат право на достойна смърт.