Анна Политковская - Русия на Путин

Лично познавам много младши офицери, които са направили и невъзможното, за да избегнат назначение в 58-ма армия. Но Левурда решил да постъпи иначе. Той не си позволил да прескочи нива в йерархията, пишел сърцераздирателни писма, връщал се вкъщи по време на отпуските и родителите му виждали как става все по-унил. Всеки път, когато се опитвали да го накарат да се уволни, той им отговарял: „Задълженията трябва да се изпълняват.“ Павел Левурда очевидно бил от онзи тип, който властите имат пълно основание да опишат като „млад човек с изострено чувство за дълг към родината и изключителен патриот“. Всъщност той се надявал на истинско възраждане на армията, а не на такова, каквото си представял Путин.

През 2000 г. Павел Левурда получава нова възможност да откаже да замине на фронта в Северен Кавказ. Малцина биха го упрекнали. Много младши офицери си намираха начини да получат незабавно освобождаване. Но както Павел обяснил на родителите си, чувствал, че не може да изостави войниците.

На 13 януари 2000 г. Павел заминава на фронта, като отначало е подчинен на Петнайсети мотопехотен полк от Втора Таманска дивизия (армейско поделение 73881), базирана в Московска област. На 14 януари Нина чула за последен път гласа на сина си по телефона. Бил подписал специален договор да замине за Чечня и…

Ясно е какво следва след това ужасно „и“.

„Плаках. Направих всичко, за да го накарам да се откаже — спомня си Нина. — Но Павел каза, че няма връщане назад. Помолих братовчедка си, която живее в Москва, да отиде право в Таманската дивизия и да се опита да го разубеди. Когато отишла до поделението, разбрала, че е го изпуснала за няколко часа. Вече бил излетял за Моздок.“

Това градче в Северна Осетия се намира на границата с Чечня. В началото на войната то става основна база на обединеното командване на въоръжените сили а специалните служби, мобилизирани за „антитерористичната операция“ на Путин.

И така на 18 януари 2000 г. № У–729343 се оказва в Чечня.

„В момента се намирам в югозападните покрайнини на Грозни… — пише Павел в първото си и единствено писмо до родителите си от фронта. То е с дата 24 януари 2000 г. — Градът е блокиран от всички страни и се водят сериозни битки. Огънят не спира и за минута. Градът гори, небето е напълно почерняло. Понякога наблизо пада осколка от снаряд или бомбардировач пуска бомба точно до теб. Артилерийският обстрел не секва. Загубите на батальона са ужасни. Всички офицери от моята рота са извадени от строя. Командващият преди мен е бил взривен от наша собствена мина. Когато отидох при командира си, той небрежно грабна пушката и изстреля един откос в земята на сантиметри от мен. По чудо не ме улучи. Всички се засмяха. Казаха: «Паша, преди теб имаше пет командващи на ротата, а ти за малко да не изкараш и пет минути на поста!» Момчетата тук са си съвсем наред, но нямат много силна воля. Офицерите са наемници, а войниците, макар и много млади, с малки изключения се държат. Всички спим заедно в палатка на земята. Бълхите са цяло бедствие. Храната винаги е пълен буламач. Не знаем какво ни чака. Или ще нападаме незнайно в каква посока, или просто ще си седим, докато не откачим, или ще ни изтеглят обратно в Москва. Или бог знае какво друго. Не съм болен, но се чувствам отпаднал. Това е засега. Целувки, Паша.“

Писмото не е много успокоително за родителите. Когато си на война, губиш способността да си внимателен и забравяш какво може да шокира хората далеч от теб, след като самият ти си се шокирал хиляди пъти.

После става ясно, че с писмото Павел всъщност е искал да успокои родителите си. Когато го е писал, той изобщо не е лежал в палатката и не се е чудил какво го чака. Поне от 21 януари е участвал в „сериозни битки“, като първо е поел командването на минохвъргачна единица и малко след това — на цялата рота. Другите офицери наистина са били „извън строя“ и нямало кой да води войниците.

Нито пък е бил в „покрайнините“ на Грозни.

На 19 февруари докато помагал на разузнавателни части да пробият обкръжението и докато „прикривал свои другари“ (както се твърди в заповедта за награждаването му с Орден за храброст), които се изтегляли от село Ушкалой в окръг Итум-Калин, лейтенант Левурда е тежко ранен и умира от „масивен кръвоизлив, предизвикан от многобройни огнестрелни рани“.

И така той умира в Ушкалой. През зимата на 2000 г. там са се водили най-тежките сражения — отчаяна партизанска война по гористи планини и тесни пътечки. Но къде е тялото на Павел?