Анна Политковская - Русия на Путин

Семейството не получило ковчег с трупа на сина си. Нина Левурда открива, че същата тази държава, която той с такава отчаяна лоялност се опитвал да защити, е загубила останките от тялото му.

Нина се превръща в следовател и военен прокурор и открива, че на 19 февруари, официалната дата на смъртта на сина й, „другарите“, чието отстъпление той прикривал, наистина са се измъкнали. И просто изоставили Павел и още шестима войници, които ги спасили, като пробили след ожесточени престрелки обкръжението. Повечето от изоставените били ранени, но все още живи. Викали за помощ, молели да не ги зарязват, както свидетелствали по-късно жителите на затънтеното планинско село. Селяните превързали някои от ранените, но нищо повече не можели да направят. В Ушкалой няма болница, нито лекар, нито дори медицинска сестра.

Павел Левурда бил изоставен на бойното поле и след това забравен. Забравили, че трупът му е там. Забравили, че има семейство, което ще го чака да се върне. Оцелелите просто изхвърлили от ума си загиналите, за да живеят те.

Случилото се с тялото на Павел Левурда е типично за армията ни. Този позорен епизод илюстрира мисленето там. За армията човешкото същество е нищо. Никой не се грижи какво става с войската. Няма чувство на отговорност към семействата.

Сетили се за Павел Левурда чак на 24 февруари, когато според информацията на Генералния щаб в Чечня Ушкалой бил напълно прочистен от чеченски партизани и „попаднал под контрола“ на федералните сили. (Това обяснение всъщност било измислено по-късно, за да се докаже, че „не е имало обективна възможност“ да се прибере тялото на Павел.)

Всъщност на 24 февруари от Ушкалой са прибрани само шест от труповете на седмината загинали, които пробили обкръжението. Не могли да намерят Павел Левурда, затова забравили за него.

А майка му вкъщи изпаднала в отчаяние. Нямала никаква друга вест, освен официалното писмо от 7 февруари. „Горещата линия“ на Министерството на отбраната също не й помогнала. Да говори с дежурните офицери, по телефона било все едно да разговаря с компютър за мъката, която безмилостно я разяждала. „Лейтенант Павел Петрович Левурда не е в списъка на убитите и безследно изчезналите.“ Такъв бил неизменният отговор.

Нина няколко месеца се обаждала на горещата линия, която обещавала „пълна информация“. Не е за вярване, но дори когато сама открила останките на Павел благодарение на собствените си усилия, дори когато официално била уведомена за смъртта му, офицерите от линията все още не били успели да опреснят информацията в базата си с данни.

Но да се върнем на нашата история… На 20 май, три месеца след битката при Ушкалой, местната полиция открила „гроб с тяло на насилствено загинал мъж“. Но чак на 6 юли, след като още месец и половина Нина ежедневно звъняла на горещата линия и на местното военно окръжие, полицията завела съответния формуляр „Ориентация/Задача № 464“ в отговор на подадена молба за издирване на изчезнал човек.

На 19 юли формулярът най-накрая стигнал до криминалното следствие в Брянск, където живее семейството на Павел. Нина била обиколила всички възможни институции, подала и молба за издирване в местната полиция. Така на 2 август обикновеният дознател Абрамочкин се отбил при родителите на Павел.

Единственият човек, когото намерил в дома им, била друга Нина, 14-годишната племенница на Павел. Дознателят й задал няколко въпроса за Павел, разбрал какво е носил със себе си и много се учудил, когато осъзнал, че говори с роднина на военнослужещ. Тъй като го назначили да проведе това уж рутинно разследване, дознателят Абрамочкин, а не служител на Министерството на отбраната, съобщил на майката на един герой, че синът й официално е обявен за безследно изчезнал и че от 20 февруари са му спрени всички видове плащания. Полицията от Итум-Калин помолила Абрамочкин да посети родителите в Брянск и да намери „адреса на постоянното местонахождение на поделение 73881, в което П.П. Левурда служел“, за да могат да се свържат с командира му и да установят обстоятелствата около смъртта на човек, който според описанията на майка му много приличал на един от техните офицери.

Цитатът е от официална кореспонденция. Той говори много за атмосферата в армията и за начина, по който Путин води войната в Кавказ. В тази армия лявата ръка не знае какво прави дясната, затова е по-лесно да се прати писмо на родители, които живеят на другия край на страната, отколкото да се позвъни на Генералния щаб в Ханкала (военна база край Грозни).