Борис Полевой - Повест за истинския човек

Като личност той не е украсен от автора с качествата на чудотворец. Човек като всички други — Мересиев живее със самочувствието на обикновен съветски гражданин, възпитан в атмосферата на съветския строй. Изявявайки себе си, той изявява добродетелите на всеки социалистически човек, защото не „свръхчовеци“ са двигателите на историята, а представителите на народа, които са постигнали ясен идеен кръгозор, оформили са високо съзнание за дълг пред обществото, постигнали са хармонията между интимните помисли и устрема на целия народ. Алексей Мересиев е от оня тип герои, към които винаги са се стремили честните художествени творци в миналото, но твърде рядко са ги постигали, тяхната поява в живота е била изключение. И тъкмо документалността на „Повест за истинския човек“ показва как в нашата епоха развитието на живота изпреварва литературата. В тази надпревара успяват единствено творците, които с много труд и много вдъхновение съумяват, да открият и пресъздадат образа на съвременника — героичен и обикновен.

На днешния читател някои страници от „Повест за истинския човек“ ще се видят може би остарели. По-ясно ще проличат и някои художествени слабости. Но и за него, както и за бъдещия читател на утрешния ден книгата на Борис Полевой няма да загуби силата си на вълнуващ човешки документ за Великата отечествена война, която бе изпитание не на оръжие и военна техника, а на идеи. На големия исторически кръстопът се срещнаха в жесток двубой силите на човеколюбието и светлината със силите на човеконенавистничеството и мрака. Всеки знае кому принадлежи победата и с цената на какви жертви тя бе заплатена.

Алексей Мересиев бе един от милионите бойци на армията, която спаси човечеството. Истинският човек на социалистическия строй даде всичко за това спасение. На този човек, на неговите синове и дъщери принадлежи бъдещето, към което продължава да крачи в съзнанието на милиони читатели и безногият герой на „Повест за истинския човек“. Такива герои винаги живеят и винаги побеждават — и в живота, и в литературата.

Веселин Йосифов

Звездите още блестяха остро и студено, но небето на изток вече започна да светлее. Полека-лека из тъмнината изплуваха дърветата. Ненадейно по върховете им премина силен и свеж вятър. Гората изведнъж оживя, зашумя пълнозвучно и звънливо. С тревожен, свистящ шепот се разговориха помежду си столетните борове и сух скреж с меко шумолене се посипа от раздвижените вейки.

Вятърът стихна тъй внезапно, както беше налетял. Дърветата отново застинаха в хладно вцепенение. Изведнъж станаха доловими предутринните горски звуци: лакомото глозгане на вълците на съседната поляна, предпазливото кявкане на лисиците и първите, още несигурни удари на събудилия се кълвач, които кънтяха в тишината на гората тъй музикално, сякаш той не дълбаеше стъблото на дърво, а кухото тяло на цигулка.

Вятърът изшумоля отново поривисто в тежките иглолистни корени на боровете. Последните звезди тихо угаснаха на побледнялото небе. Самото небе стана по-плътно и по-ниско. Гората отърси от себе си остатъка от нощния мрак и се възправи в цялото си зелено величие. По това, как почервеняха и засветиха къдравите глави на боровете и острите върхове на елите, се познаваше, че слънцето изгрява и че раждащият се ден обещава да бъде ясен, мразовит, стегнат.

Стана съвсем светло. Вълците се скриха в горските гъсталаци, за да смелят нощната плячка, изчезна от поляната и лисицата, като остави на снега дантелена, хитро преплетена следа. Старата гора зашумя спокойно, нестихващо. Само птичата глъчка, чукането на кълвача, веселото цвърчене на стрелкащите се между клоните жълти синигери и напрегнатият сух крясък на сойката внасяха разнообразие в тоя тежък, тревожен и провлечен, преливащ се на меки вълни шум.

Една сврака, която чистеше черния си клюн о клончето на ела, изведнъж възви глава настрана, вслуша се, клекна, готова да скокне и да отлети. Тревожно изпукаха съчки. Нещо голямо, силно вървеше през гората, без да търси път. Храстите запращяха, залюшкаха се върхарите на младите борчета, заскриптя слягащата се снежна кора. Свраката изкряска и разперила опашка като перата на стрела, литна надалеч в права посока.

През напудрените с утринен скреж борови клончета се промъкна дълга кафява муцуна, увенчана с тежки разклонени рога. Изплашените очи огледаха голямата поляна. Розовите кадифени ноздри, които изпускаха гореща пара от разтревоженото дишане, трепетно замърдаха.

Читать дальше