Алеко Константинов: През марта на Чепино

— Я ми кажи ти, отиваш ли да те заведа аз тебе на Чепино?

— На Чепино? О, да, с голямо удоволствие. Ама аз имам и другар.

— Добре, и него ще вземем. В събота по пладне на гарата, прието?

— Прието.

Наистина, не му беше времето за полски и горски разходки през марта, но аз толкова хвалби бях чувал за туй Чепино, щото на драго сърце приех любезното предложение на моя приятел. В събота по пладне качихме се от софийската гара и часа около четири слязохме на станцията белово, отгдето на коне потеглихме през върха Алабак за Чепино. Едва изминахме селото, и ситен дъждец ни заръси върху оголените беловски хълмове. Селяните, които смъкваха от върховете чамови трупове и бързаха да се приберат в Белово, изглеждаха ни полуучудено, полуиронически, като че искаха да ни кажат: „А бе вий шегувате ли се, или сериозно сте намислили в такваз нощ да минувате Алабак?“ Но нашето старнствуване никак не приличаше на шега, когато ни една точка от горните ни дрехи не остана суха и особено пък когато дъждът, тласкан от вятъра, забръска по лицата ни. Ама търпи баба за хубост… Търпим и ний, жежки-жежки туристи, зер малодушие ще покажем, ако оставим един мартенски дъждец да угаси пламенното ни ламтене към природните красоти на България. Но правичката да си кажем, като се добрахме до горската барака на върха, хайле се позарадвахме. Тук и сушина, и топлина: накалената до червено желязна печка пращеше от разпламналите смолисти главни. Сушим се и закусваме, и надуваме Винка Лозича, и ни е весело-весело и леко.

Един-едничък си имаме женски месец — марта, да ни е живичка, ама пази боже. Коварно и изменчиво създание! Нали уж тъмна нощ беше, нали уж вятър и дъжд ни бръскаха в очите — а пък излизаме из бараката и какво да видим? — Като грейнала оная ми ти месечина и покрила островърхите лесисти хълмове с една бледна фосфорическа мека светлина, и гредаш смътни грамади от върхове, високи и по-високи, близки и по-далечни, светли и по-тъмни, и всичко това колкото се снишава — тъмнее, тъмнее и пропада в мрака на огромните долища. Дълбок ли е долът, широк ли е, далеч ли е хълмът, висок ли е, бор ли расте там, бук ли, през там ли ще минем ний, през тук ли, онуй там долу езеро ли е, сняг ли е или е гъста млечна мъгла — знаем ли ний! Ще кажеш — ще сбъркаш. Не грей слънце, да го видим ясно. Всичко покрито с тайнствеността и фантастическата лунна нощ. Може да не е денем тъй хубаво, тъй величествено — кой знай, но илюзията го прави сега феерическо и ний сме доволни, весели, възхитени, екзалтирани… (И конякът помогна малко де, недей си криви душата…)

— Я чакайте да опитаме има ли ехо.

И гръмна първата пушка. Гърма с гръм посрещна първия хълм и през дола с рев го предаде на втория, с ръмжение го поема третият, въздишка изтръгна от четвъртия и тази дълбока въздишка се сля с диханието на нощта. Но не оставихме ний на мира дремливите хълмове. Едва ехтенето от първия гръм изчезна в пространството, гръмна втора пушка, гръмна трета пушка и тръгна от хълм през дол на хълм ту гръм, ту рев — разбудихме нощта.

— Е-хее! — обади се някой от височините.

— Е-хее! — отговорихме ний на замръкналия заблуден пътник.

— Е-хе-хе-хее! — отзова се той отчаяно и ни предизвика да му отговорим със същия възглас. И едно нескончаемо „е-хее“ се почна между нас и ни накара да направим сума предположения: дърварин ли е някой замръкнал, контрабандист ли с тютюн от турската граница.

— Това е птица, господине, не е човек — обади се равнодушно нашият водач Хюсеин.

— Птица ли? Как птица!

— Е така, птица, като пиле — поясни помакът, за да разсее моето крайно изумление, — она така си вика като човек, ама не е човек.

Вярвайте бога, да бях умрял до този момент, нямаше да зная, че съществуват таквиз птици на този свят. Едва ли ще ти бъде твърде леко на душата да изпаднеш нощно време сам в някой непознат лес и да ти се пообадят такива птички из тъмнината.

Но ний бяхме тъй възхитени от нощната картина и тъй въодушевени, щото печалният рев на нощната птица не можа да повлияе на веселото ни настроение. Като разбудихме веднаж нощта с пушечните гръмове, ний не преставахме да я тревожим с гласовете си. То беше едно пеене, един вик до небеса. Даже и философът, Андрюшата, и той се разпя, макар и да не му се разбираше дотам дали пее арнаутска юнашка песен или немски сантиментален романс, дали възпява някоя черноока елбасанка, или кърти сърцето на някоя русокоса нюренберка.