Алеко Константинов - До Чикаго и назад

Изминахме моста и влязохме в City, центъра на всемирната търговия и на безчетните милиони. Най-оживен денем, Сити е съвършено тих и заспал нощно време, улиците му са почти пусти. Ние тръгнахме по Cannon Street, ядката на Лондон, да се разходим до катедрала Св. Павел, който е на края на тази улица. Сам-там около фенерите стърчаха важни полисмени: из улицата срещахме само пияни работници. Заобиколихме колосалния събор, колкото да се каже, че не сме изгубили напразно времето си, и се върнахме пак на същата улица, понеже тесните и кривите улички по-нататък хич не ни вдъхваха доверие, като гледахме при това, че по тях сновяха от съмнителна почтеност фигури. Беше около единайсет часа вечерта, когато ний се връщахме в хотела си по Лондонския мост, всичките амбразури на който бяха препълнени със спяща голотия, а по места срещахме тълпи пиени мъже и жени. На сутринта в пет часа ние бяхме вече на крака и тръгнахме низ лондонските улици без предварителен план, защото смешно би било да искаме да се запознаем с гигантския град за няколко часа. Намерението ни беше да изгледаме само отвън, отдалеч, някои здания и местности, за които бяхме чували и чели. Този ден беше един от тия, когато даже строгите в етикета жители на Сити ходеха по жилетки, когато солдатите се упражняваха почти по риза, когато почти ежедневно се случваха слънчеви удари, когато ледът за разхладяване беше достояние само на богатите домове и клубове. Напечени от слънцето, обливани с пот, ние с Филарета (вие знаете, че той е малко пълничък), без да минем в Сити, упътихме се на угад по една широка, с хамбарообразни домове, спяща още улица, която ни изведе на Темза, и през моста ние излязохме на Викторийския кей, покрай който са наредени грамадни правителствени здания. Към края на този кей в мъглата се обрисуваха силуетите на парламента и Вестминстерското абатство, към които ние се стремяхме. Разгърнали сме плана и вървим: „Филарет Филипич, видиш ли това голямо здание, то се казва Somerstet House, построено е във втората половина на миналия век, сега в него има няколко правителствени учреждения.“ „Филарет Филипич, сега надясно на брега ще се покаже иглата на Клеопатра, този обелиск е издигнат 1500 година преди Рождество Христово в Хелиополис от фараона Тотмес III и е пренесен и поставен в Лондон в 1878 година.“ „Ол райт!“ — отговаря Филарет Филипич и вървим. Стигаме до Вестминстерския мост, до него е зданието на парламента, величествена каменна постройка в готически стил, която е сторила 75 милиона лева. Пред него е тъй нареченият Westminster Hall, остатък от древния дворец на англосаксонските царе, постройката на който е начената в XI столетие. След като позяпахме и Вестминстерското абатство, ръководими от плана, отидохме в Сентджемския парк, най-красивия от лондонските паркове. Тук има езеро, пълно с плавающи водни птици. И в този изящен парк, окръжен с дворци, ний видяхме натъркаляни по тревата, като че след някое кърваво сражение, стотини голи и гладни нещастници, останали без работа. Около парка са наредени Бъкингамският палат, в който живее кралица Виктория; Сентджеймският палат и Marlborough House, резиденцията на галския принц.

Ни един от тези дворци не представляваше нещо особено в архитектурно отношение. Излязохме на Piccadilly, доста широка улица, пълна с модни магазини. Оттук се отива в Хайдпарк, но где този кураж у нас! Ние едва си влачехме нозете, съсипани от ходене и тропическа жега. Като обиколихме грамадното Бърлингтонско здание, в което заседават академията и кралевското общество, спуснахме се към Трафалгарския сквер, гдето е националната галерия. Оттам по Strand минахме покрай палата на юстицията, колосална готическа постройка, като че направена цяла от бял мрамор, за която са изхарчени 20 милиона лева, но за съжаление това величествено здание е залостено между такива криви и безобразни улички, щото съвършено губи изглед. Оттук се почва Сити. Движението беше в най-силния си разгар. Ние едва лавирахме между плъзналата по тротоарите сган и намерихме прибежище между хладните стени на грандиозния събор Св. Павел, който по големината си отстъпва само на римския Св. Петър и на Миланския събор. В сегашния си вид е построен в края на XVII столетие. Ние обиколихме всичките кьошета на църквата и със съвършено подкосени нозе трупнахме се на скамейките. Никой път не бях се чувствувал толкова уморен. Колко време седяхме в храма — не зная, но помня, че обаян от полумрака, от тишината и прохладата, бях унесен дълбоко от съвсем невесели мисли, повод за които ми дадоха много статуи, издигнати покрай стените на храма в чест на разни победители. В храма на мира и любовта издигнати паметници на лица, които са се отличили с това, че са пролели много человеческа кръв… Излязохме на улицата. Пред зиналия полукръг на горящата фурна надали грее повече, отколкото грееха напечените камъни на лондонските улици в този изключителен ден. Накъде? В петмилионния град ние бяхме без убежище, като в пустиня. И както на пътника в Сахара, умирающ от жажда, се представят пред очите палмови градини и буйни водопади, тъй и пред моите очи се рисуваше миражът на блестящите парижки кафенета, с безчислени разхладителни питиета. Нищо подобно в Лондон няма. Филарет въздишаше за американските аптеки. Влязохме за опит на две-три места, гдето продаваха уж разхладителни питиета, но пази боже от английски вкус: дават ти почти топло пиво, и то да е пиво, пак иди-дойди, ами горчив, изветрял ел (ale) и в краен случай ще ти предложат една бучка лед!