Алеко Константинов - До Чикаго и назад

Е, хайде сега да се връщаме назад, към Стария свят, па из пътя ще се спрем във Вашингтон, във Филаделфия, па от Ню Йорк ще идем и в Бостон и тогава вече прощавай, Америко.

До смешно дохождат тези американци със своите големи реклами за железнопътните линии. От Ню Йорк за Чикаго има няколко линии и по всяка от тях заминават много тренове на ден. По-главните са две. През Ниагара — New York Central and Hudson River R.R. в свръзка с Michigan Central Railroad и през Филаделфия-Pennsylvania Railroad!. Във всяка главна станция са изложени за публиката gratis картите на пътищата и местностите, през които минуват линиите на компанията и на всичките съединителни железнопътни или параходни линии. Ако вземеш картата издадена от компанията New York Central R.R., виждаш техния път до Чикаго, означен като права линия, един сантиметър широка и с червена боя. Не само големите градове, ами и най-малките незначителни градовце, напечатани с едри букви. Ниагара, напечатана с грамадни заглавни букви. Ако гледаш тази карта, ще помислиш, че за Чикаго през Филаделфия не е възможно да се отиде, па и да е възможно — няма защо; този път е представен като пустиня. Няма град, няма село. Сам-там има по някой град, но напечатан с такива дребни буквици, че ще го помислиш за някое селце и при туй градът турен надалеч от линията. И линиите криви, отиват съвсем на друга страна и се прекъсват. На тази карта има разни видове от Ниагарските водопади, от Худзонската река, описания, хвалби, преувеличения до небеса. Четеш описанието на вагоните и мислиш, че за някои разкошни дворци ти разправят. Като говорят за стойността на пътуването, представляват ти я до такава степен изгодна, почти без пари, като че возят пътниците за благодеяние, за бог да прости. Вземаш сетне картата, издадена от компанията Pennsylvania Railroad, и какво виждаш? От Ню Йорк до Чикаго през Филаделфия теглена една идеално права, широка, червена линия и не една, ами няколко линии една до друга и пътят минува през сума градове, напечатани с едри букви, особено градовете Филаделфия, Балтимора, Вашингтон, Питсбург. И гледаш на тази карта пътя през Ниагара. Че то няма път! От Ню Йорк нагоре — пустиня. Няма град, няма село. Тук-там за хатър написано с микроскопически букви по някое градле. И Ниагара написана, но я заврели с дребни букви между тъмните бои на картата — не можеш да съзреш. А техния път като го украсили, като го накичили със сума видове от Вашингтон и другите градове, видове от Алеганските гори и като ги превъзнесли, ще помислиш, че тука е земният рай. А за стойността на пътя — не питай. Съвсем без пари. Така, построили железницата за себап. И каква железница! Чети описанията — царските палати остават пред тях бедни колиби. Ние пътувахме и по двете линии и не забележихме едната да има някое преимущество пред другата. Като посещаваш Америка, трябва да минеш по едната линия, за да видиш Ниагара, трябва да минеш и по другата, за да видиш Вашингтон.

Сега да се спрем във Вашингтон. Ние сме опитни сега. Като слязохме на станцията всред града, оставяме си багажа там, излизаме на улицата, насреща ни сума хотели; избираме си стаи, пращаме слугата да ни вземе чантите; измиваме си саждите от лицето и ръцете и тръгваме низ улиците, като че сме тамошни. Щастието ни се разделяше от нас по целия път. Не успяхме да минем 50 стъпки, излизаме на една широка асфалтирана улица — Pennsylvania Avenue, една от най-хубавите улици във Вашингтон, и като се обърнахме надясно, пред нас се изпречи горе на хълма с всичкото си величие вашингтонският Капитолий, окръжен с градини. Ние не питаме какво е туй чудесно здание, ние знаем вече по картите, че това е Капитолии, и без да се споразумяваме, вървим и се качваме към главния му вход. През едни дълги и тъмнички коридори стигнахме централната кръгла зала, над която се издига колосалният купол с изящно нарисуван плафон. По стените на залата, наоколо, бяха поставени портретите, в натурална величина, на президентите; тук имаше и други картини от историята на Съединените щати. Качихме се в горните коридори и като влязохме в галериите, разгледахме салоните, в които заседават сенатът и конгресът. Ние вървим и разгледваме сами, без водач, защото долу ни предлагаха услугите си няколко гида, които говореха само на английски и не можеха да ни бъдат полезни. Тука има богата библиотека, за която сега се строи настрана от Капитолий едно грамадно здание. Ходиш свободно из цялото здание и никой не те пита кой си и какво търсиш. Входът в обществените здания не е обставен с такива тържествени формалности, както в Европа. Ние влязохме свободно в Белия дом — резиденцията на президентите. При входа стоеше един слуга, който нито ни попита какво искаме. Влязохме в залата, там се яви пред нас един млад американец, покани ни да разгледаме салоните, в които се допуща публиката. Той ни говори нещо за мобилите, за картините, за портретите. Ние нищо не му разбирахме, клатихме си за приличие главите и като го поблагодарихме за неговата любезност, излязохме на двора. Белият дом е една обикновена бяла къща, с няколко колони отпред. Входната зала е покрита с каменна мозайка, насрещната страна на залата е от грапави нарисувани стъкла. Салоните са най-обикновени светски салони; едни от тези салони беше постлан (страх ме е да не ме лъже паметта) с рогозка. Като казвам рогозка, не трябва да се разбира нашенска рогозка, която е най-грубото от този род изделия на земното кълбо. Аз имам право да кажа, че видях почти всичките племена на света и техните изделия, но право ви казвам, че най-дивите островитяни плетат много по-деликатни рогозки от нашите. До Белия дом е прилепена една оранжерия, а всичко наоколо е градина. На публиката се позволява да посещава само долния етаж от White House. Ние зяпахме от двора по прозорците на горния етаж, да видим госпожа Клевеленд, ама я нямаше. Та ето в каква къща живеят президентите, които управляват шестдесет Милиона богат народ.