Алеко Константинов - До Чикаго и назад

До Албани, главния град на нюйоркския щат, ние вървяхме все край брега на Худзоновата река, но, за съжаление, не можахме да се насладим от природните красоти, окръжающи нашия път, понеже го минахме нощем. Наистина, лунната светлина беше посребрила повърхността на реката, ние виждахме облите силуети на хълмистите брегове, блещукаха множество светлинки в прибрежните градовце, мяркаха се товарни параходчета, блеснаха сам-там и триетажни параходи, потънали в светлина, като бални салони; но пак не можем да кажем, че видяхме Hudson River и ще вярваме на американците, че тази река е американският Рейн. Във всякой случай, оттуй, което при лунната светлина можах да забележа, правя заключение, че едва ли названието на Худзоновата река „американски Рейн“ е по-претенциозно, отколкото би било названието на Рейнския водопад „европейска Ниагара“.

Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувствования, каквито аз изпитах, като наближавахме Ниагарския водопад, а още повече — когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата! Един час преди да стигнем Suspension Bridge — станцията до водопадите, кондукторът ни предложи купони за фиакри, с които в продължение на четири часа ще се разхождаме, за да изгледаме водопадите от всичките главни пунктове. За това удоволствие му заплатихме 6 долара. Щом стигнахме на станцията, предадохме на съхранение ръчните си багажи, качихме се в едно широко купе и потеглихме…

Не съм любил и не зная какво сеща човек, като му предстои след дълго отсъствие да се срещне с предмета на своята любов, какво чувствува той при първото произношение на взаимност; не съм се женил и не зная какво сеща момъкът, като отива под венчилото или като пристъпва прага на новия живот… Но зная, че когато нашият файтон потегли към водопадите, мене ме обхвана до такава степен нервозно вълнение и нетърпелива жажда, щото, ако в този момент се отвориха небесата и св. Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, аз би му извикал: „Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!“ Ниагара, която е възбуждала въображението ми от детинство и за която само съм облажавал щастливците, като не съм допускал и мисъл, че ще я видя някой път. Ниагара — чудната игра на природата, която привлича хиляди европейци в Новия свят — ето я пред мене! Колелата на нашето купе не ще успеят да се обърнат и сто пъти, и пред очите ми ще предстане картината… дали в един от хилядите варианти, каквито трепетно рисуваше въображението ми? Ние вървим по една закривена алея. Пред нас и след нас тържествено, плавно, като че под такт на музика, се движат с кола и пеши пристигналите от далечни краища любители на природните красоти. Някои пристигнали по-рано връщат се вече. Щастливци! Те са видели вече Ниагара! И онази осемдесетгодишна бабичка, която едва пристъпва, поддържана от внуците си, и тя дошла да види и видяла вече чудесните водопади; това е било, види се, последното й желание, тя го постигна и сега спокойно ще се прости с живота…

Чуваме глухото бумтение на падащата грамада вода. Между дървесата заблещукаха запенените къдърци на текущата по наклонна камениста плоскост вода. Минуваме един мост. Реката около стотина метра широчина блесна пред нас, запенена и буйно устремена, между хиляди камъни, към пропастта, пред която се издига една грива от разбита млечна пяна и изчезва… Насреща виждаме един бряг, който съвсем отвесно се губи в дълбочината. Това е Канада. Виждат се хотели, живописни вили, пръснати сам-там около разкошния парк на Виктория.

Ние кривнахме из алеята и всичко се загуби; усилва се само подземното бумтение. Колата спряха. Слязохме и по указаниетона возача, тръгнахме из една пътека между дърветата. Откри се пак канадският бряг зад пропастта; ние виждаме вече дъното на този бряг; ето и водата, мътнозелена, изиграла си вече ролята, уморена, но още запенена, отива лениво на почивка към водоврата… Гърмът пред нас дотолкова се усилва, щото, за да се чуем, ние викаме. Няколко стълби надолу, една каменна полукръгла ограда… и Ниагарският водопад! Ето го!!…

Много минути се изминаха, догдето ние се свестихме! Всички наблюдатели бяха вцепенени като в жива картина! Не учудвание, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички! Всички лица бяха сериозни, излека бледни и като че изтръпнали! Като че не пред творението божие, а пред самия бог те бяха изправени!… Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!… Аз не мога.