Алеко Константинов: Как е станал годежа на днешната имениница с достойния внук на хаджи Ивана

Е, иди сега че не пий! Глътва той и тая чаша, но не успее да я сложи празна на масата, ето ти отново дясната съседки:

— Е г. Иванов, ама вие нищо не пиете, дайте да ви налея.

Чашата се налива и изпразва, а учителите още недоволни и току мятат демонски сигнали с остъклени очи към съседките: „Наливайте, бре-е-е, наливайте, още, още, така, така…“ — говорят техните погледи.

— Гледай мари, Зойке, колко пие, пък нищо не му става! — шепне Козарева на ухото на лявата съседка.

— Отде знаеш, че нищо не му става? Я му виж носа на какво прилича! А очичките му две сълзи — забелязва тая.

— Ами я виж, покапал си жилетката и по мустаките му масло от яхнията — шепне първата.

— А ти видя ли през ръкавите долната му риза колко е мацана? — съобщава втората и се обръща отново към госта да изпълни ролята.

— Аз ще ви нарежа ябълка, г. инспекторе, а изпийте още една чаша вино.

Инспекторът мята един стъклен поглед на младата си съседка, пооцапва си трите пръста в масления мустак и хем ябълката изяда, хем и виното изпива.

— Пия за здравето на почтения ни гост, урр-а-а! — извика от другия край един екзалтиран даскал и накара да се проточат двадесет и пет ръце към почтения гост и двадесет и пет пъти да разпляскат разлюляната му чаша.

Цял ред безсмислени тостове, се посипаха един след друг.

Вечерята свърши.

— Г-н инспектор — заговори г-жа Анасташа, като забележи някакво нетърпение у госпожиците, — тази вечер има във военния клуб вечеринка, не желаете ли да идем всинца там?

— Я холан, оставете се от тая вечеринка — отговори инспекторът, — какво ще правите там? Чай ли ще пиете? Че нин тук можем да пием чай. Я налейте по едно вино, па нека изпеят учителките нещичко.

— Вярно, вярно, браво! — съгласиха се единодушно всички.

— Скоро самовара! Самовара скоро! — развика се Анасташа и като се обърна към учителките, каза им: — Госпожици, г. инспекторът желае да изпеете нещо; вие, г-це Козарева, като учителка на пението — произнесе Анасташа язвително, — и вий, г-це Зойка, изпейте по нещо.

Учителките отпърво се посвиваха, поусукваха се, извиняваха се, ту че пресипнали през деня от студ, ту че не умеят да пеят, ту че се стесняват да пеят пред такова лице, каквото е г. инспекторът, който е ходил из Европа и е привикнал на хубави опери.

Я холан оставете оперите; изпейте нещо българско — насърчи ги гостенинът и след няколко още гримаси два разтреперани гласеца сред общо мълчание се разнесоха из салона.

На инспектора в първия момент му идеше да се разкикоти, но той с голямо усилие се изобрази една сериозна, съсредоточена физиономия, а по примера му и останалите се умъдрнха благовейно, като че ли в това време не се пееше, ами се извършваше тайнство. Но тишината не се продължи много. Някои нетърпеливи даскалчета, с претенции на артисти, присъединиха своето херувико към песента на учителките, тях ги последваха други и ето ти че двадесет и пет гърла зареваха за удоволствие на високия гост и за смях на слугите, които гледаха през дупката на вратата.

Но свършиха се песните и инспекторът стана да си отива. Наставаха всички. Гостът се разпрощава първо с учителките и им каза: „Сбогом, да се видим живо-здраво.“ Но той тъй бърже се ръкува с тях, щото думата „сбогом“ я изрече при ръкуването с Анасташа, думата „да се видим“ се отнесе за г-ца Зойка и само „живо-здраво“ остана за сметка на Екатерина Козарева. И тъй, ако можеха да допуснат, че инспекторът е почувствал симпатии към някоя от учителките, то по-скоро можеше да се чака в полза на г-ца Зойка, защото към нея се отнесоха думите „да се видим“ Но съдбата инак решила.

Като излиза от училището, инспекторът отива в кафенето, придружен от учителя Стойкова. На всичкия учителски персонал е било известно, че г-н Иванов на утринта рано заминува за Сливен, и затова никой не е могъл да предполага, че през тази нощ ще се извършат събития, на които героят ще бъде техният уважаван инспектор.

От дума на дума, Стойкова отваря приказка за женитба:

— Я да те оженим бе, Иванов, наистина.

— Я остави се, холан!

— Не, не, шегата настрана, ожени се наистина, ще ти намерим тука някоя мома. Не ти ли хареса някоя от учителките?

— А бе не зная какво, ама мене ми хареса тази — другата, Катерина Козарева, аз май че таквози… Я иди я питай — решава моментално нашият герой.

— Браво, сега! — изгърмява Стойков, грабва си шапката и като стрела се мята вън из вратата.

— Ей, почакай… — успява да изговори подире му инспекторът, но Стойков вече летеше с високата мисия към къщата на баба Хаджийка, гдето живееше г-да Козарева.