Алеко Константинов: Херострат II

Една мека, една хубава топлина има в залата на Народното събрание, па заседанията се случили тамам следобед — нахранил си се, разпуснал си се, обтегнеш се на стола си, подпреш глава и зяпаш разсеяно по ложите; а д о л у бръмчат нещо, четат списъка на депутатите, четат протоколи, дрънчи сегиз-тогиз звънецът и пак бръмчене, бръмчене безкрай; а меката топлина все повече и повече те обнема, разнежва те, натежават клепките, клима главата, ти дремеш… носът почва да свири едва уловимо pianissimo, като кавал в гората, като вятър в камината, като парата в гаснеющия самовар… Топличко, хубавичко!

Унесъл си се в щастливия мир на сънищата. Но някоя гръмотевична орация, някой рязък звук се косне до слуховия нерв и те снеме в действителността; а понеже слухът се събужда по-рано от зрението, то ти можеш да чуеш звукове, преди да си дадеш сметка какво се върши в действителния мир. И ето, чувам отпърво неясно бръмчене, сетне схващам членоразделни звукове, сетне по-ясно и ето съвсем ясно различавам думи:

— …за библиотеки, отколкото за не знам какви си перачници и за някакви си конюшни!…

Особено силно рязна ухото ми думата конюшни ; но тъй като ораторът не усили повече гласа си, аз, без да успея да отворя очи, пак се прехласнах в своята дрямка. Тази случайна дума конюшни се асоциира с други представления, възприети, види се, под впечатлението на същата дума в действителния мир и ето че пред сънното ми въображение възникна цяла картина:

Аз стоя на кьошето до Министерството на народното просвещение и гледам с ужас към главния вход на Славянска беседа. Върху каменните стъпъла бяха наложени напреки дъски и по тях вкарваха в големия салон цял ескадрон коне под победоносно тържествующата команда на един въздебеличък офицер.

— Неужели?! — извиках аз със стиснато сърце, вцепенен пред тази варварска картина.

— Да, свършено е вече. Изпълни се грозното заканвание! — изохка зад мене една русокоса жена, облечена в траурни дрехи.

Аз изтръпнах.

— Ти ли си, майко Славия? — извиках аз и припаднах на гърдите й.

— Аз съм, чедо мое. Успокой се. Изпълнява се пред нашите очи едно грозно отдавнашно заканване: „Аз ще разруша това славянско гнездо и ще го превърна в конюшна.“ Отдавна се е дирил случай да се унищожи това свято, това благороднейше учереждение, което е трън в очите на… не само на тевтоните. И намериха най-сетне предлог — печален, смешен предлог, както знаеш, дете мое, но… тъй се вършат делата в сферите, които ръководи принципът „не разсуждавай“. Не се лъжи да мислиш, че причината на жестокото отмъщение се крие в това, че оногова не го допуснаха да присъствува на семейното забавление, което бе устроено само за членовете на Беседата; или в това, че другия не го поставиха на по-почетно място на трапезата от еди-кого си. Не, съвсем не; причината, чедо мое, е много по-дълбока и много по-отдавнашна, отколкото могат да мислят и самите враждующи. Но… още малко и върху нашия небосклон ще блесне слънцето на правдата и ще се провали мерзката подземна сила с всичките й адски козни… Виж го!

Аз погледнах пак към Славянска беседа… Боже, що е това? Това не е Беседата!

— Това е Ефеският храм — обади се с тайнствен глас майка Славия.

— А онзи страшен, звероподобен человек?

— Това е Херострат, който туря огън под величествения храм, за да остави името си в историята.

Едно демонично ха-ха-ха разцепи въздуха и напълни вселената. Аз трепнах и… събудих се. Отворих очи и като се видях в ложите на Народното събрание, останах смаян и ме досмеша… Чуден сън!

София, 5 декемврий 1895 г.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3728]

Последна редакция: 2007-10-29 09:00:00