Алеко Константинов - Бай Ганьо

Но възбуденият патриотизъм не допусна бай Ганьо да претърпи на един сърбин да му се подсмива, че като се намръщи насреща му:

Ами ти защо се смееш там бе, хей!

И искаше да скочи от вагона и да иде да се разправя със сърбина. Геройска кръв!

— Шш… Стой мирно, бай Ганьо — увещаваха го пътниците, — недей прави скандал. Имай пред вид, че влизаш в Сърбия…

— Е, че какво, като влизам в Сърбия! Ще ме уплашат ли? Ами Сливница? Ами „натраг, брача“ — и из устата на бай Ганя изхвръкна една псувня като бомба.

— Какво ти е крив сърбинът, че нашите вагони били тъмни! — успокояваха го другите.

— Кой? Той ли? Знам ги аз тях! — отговаря бай Ганьо и клати глава.

Раздадоха ни по една свещ на купе. Някои лампи, мисля, че успяха да нагласят и запалят. Потегли тренът. Пътниците накапаха гореща лой по прозорците и закрепиха свещите. Това беше първото побългаряване на новите вагони. Второто побългаряване се извърши още в първата нощ: всичките клозети (извинете, господа) се превърнаха в клоаки.

Както и да е, минахме Сърбия. Но да не мислите, че току-тъй тихичко, скромничко я минахме. Охо! Българинът не е прост! Дето имаше възможност, бай Ганьо не пропущаше случай да уязви сърбите, да им напомни Сливница. В Ниш и Белград даже той питаше всички служещи и хамали: „Ти не си ли българин, право кажи? Вий всички сте българи, ама се сърбеете.“

Потеглихме из Унгария!… Тук пък се запалиха колелата на един вагон! Хай да ви вземе ашъма с майстори! Спряхме се дълго време. Поливаха, гасиха, палиха, смъдиха… хеле тръгнахме. А маджарите — смях! Знаеха! — български туристи!… И още на едно място се запали този вагон — хеле оставиха го по дяволите на поправка. Бай Ганьо, опитен човек, пътувал други път, разправяше на по-простите си спътници:

— Сега Пеща ще гоним. Пеща минем ли — Виена, Прага е оттатък Виена. Всичките тия места съм ги изръшнал — на пръсти ги зная.

На малките станции не се спирахме. На големите спирахме, колкото да ни отворят линия. Богатата Моравия обърна вниманието на всички. Прекрасно обработените долини, разкошните градини, безчислените фабрики и заводи накараха даже и бай Ганя да допусне преимуществото на Моравия пред нашето отечество: „И ний работим, ама и тези синковци не падат по-долу, аа, не падат по-долу, пипат синковците.“ Но като се сети, че се е увлякъл в похвалата, прибави: „Ама всичкото нафиле. Те работят, пък немецът го яде.“

Из пътя не се минуваше без комедии. Ний — аз, Ванчо, Фильо и Иваницовия син (не вярвам да го познавате) — заехме едно купе от първи клас, в съседното, второкласното отделение се намести бай Ганьо с няколко другари, богато снабдени с провизия. Бай Ганьо от бързина, види се, беше забравил да тури в дисагите закуска. „А бе най-сетне българи сме, ще се прегледаме. От тогози къс хляб, от оногози сиренце — ще помине човек. Ами!“ И наистина, той помина добре. Другарите му го угощаваха с ядене и пиене — той ги угощаваше с най-горещ патриотизъм, смесен с апетит и жажда. Но всичко си има край. Свърши се най-после провизията на съседите ни, изпразниха се галоните. (За да избягна една груба грешка, трябва да се поправя: галоните се изпразниха още като хвърчахме над Сливница и Драгоман с „Да живее България, урааа! Дай да си наквася устата бе, урааа!“)

Бай Ганьо почна да се присламчва към нашето купе. Отпърво диреше разни предлози: ту кибрит ще поиска, ту една чаша коняк — че го заболял стомахът, — а сетне лека-полека усвои се, попривикна и, кажи-речи, не излиза ще от стаицата ни. Забрави другарите си, па и защо му са? — Нямат нищичко — всичко изядено, всичко изпито, — а у нас, слава богу, все се понамирваше по нещичко — купувахме си по станциите. Бай Ганьо от любопитство не изпущаше случая да опита иностранните продукти:

— Туй какво е, грозде ли е? Браво! Гледай! Я дайте една чепчица. Мм! Хубаво! Браво!

Любознателността го караше да се запознава по този начин със закуските ни, с коняка ни, с табакерите ни.

— Тази табакера дали е от кавказко сребро? — любопитствува бай Ганьо, като вижда едного от нас, че се готви да запуши.

— Не е, виенска направа е! — отговаря притежателят.

— Тъй ли? Я дай да я видя. Ц… ц… ц! Гледай! И тютюн има, български, нали? Браво! Я чакай да завъртя една цигарка. Аз си имам цигарени книжки, ако ви потрябват — тук съм!

Че е тука , ний го чувствувахме доста: и по миризмата на ботушите му, и по специфичния аромат на потното му тяло, и по неговото настъпателно движение към окупирането на цялото канапе. Отпърво той седеше на крайчеца на канапето, сетне почна да сяда по-удобно, по-сетне трябваше троица да седим на едното канапе, трябваше Иваницовият син да се свие на крайчеца на другото, за да има възможност бай Ганьо да вземе хоризонтално положение. И той не изпущаше случай. Ний се сговорихме да опитаме докъде може да стигне потребността на бай Ганя за удобства и той почна чистосърдечно да дава храна на нашето любопитство: