Алеко Константинов - Бай Ганьо

Музиката свиреше Печенежкия марш… Всред прекъсваните звукове един див, един смесен рев разцепи въздуха. Цял облак птички плашливо напуснаха дърветата и стрехите на Парцал махлеси. Ако една войска от гладни лъвове би имала насреща си войска от раздразнени тигрове и при един сигнал би се впуснали тия войски една срещу друга, ревът, който ще разкърти бойното поле, би бил подобен на дивия рев, който сега изплаши обитателите на циганската махала и Парцал махлеси. Това беше едно „ура“ от наемниците, събрани от Данко Харсъзина. Ето ги, показват се откъм завоя на улицата и се изсипват на площада.

Музиката напред, зад музиката циганите и хамалите. Начело, дигнат на ръце, със засукани мустаци, с накривена шапка… кой мислите? — Сам бай ви Ганьо Балкански. Даже и при този тържествен момент бай Ганьо не се забравя: той държи ръцете в джебовете си: „Хелбетя, ще бръкне някой хайдучага — отиде кесията. Нали си знам стоката.“ Едно второ „ура“, в състояние да събуди и мъртвите, оглуши ушите на Гоговата тайфа, която се изтърси от кръчмата на мегдана и отговори с една канонада: „Да живее бай Ганьо!“

— Добрутро, момчета — извика снизходително сияющият бай Ганьо.

Една попара от трийсет пресипнали „добро утро“ се отзова на неговия поздрав.

— Кураж, момчета, силата е с нас — ободрява бай Ганьо с тона на Наполеона пред Аустерлиц. — Я чувай ти, Данково унуче, ти помниш ли какво ти казах: като видиш зор, хвани Търновалията за яката, па викай: „Княза попържа.“ Разбра ли?

— Знам аз — обажда се весело от строя Данковото унуче.

— А пък ти, Данко, и ти, Петреску…

— Знаем ний… с главата надолу — каза Петреску с пълно съзнание важността на задачата си.

— Браво! Ами я чувай, Петреску, аз искам от тебе още един мурафет: като се сбийте с избирателите, ти ръгни с ножа само двама-трима, колкото да ги сандърдисаш, па земи, че хвърли ножа настрана, па земи, че си съдери ризата на гърдите, па подир земи, че си раз-кървави кожата, разбра ли? Па вземи, че си нацапай лицето с кръв, разбра ли? Па подир туй земи да викаш, че гражданите искали да те заколят, защото си викал: „Да живей княза“, разбра ли?

— Разбрах, ама ще ми дадеш още пет лева за кан-парасъ.

— За пари — лесно, ти само направи, каквото ти думам — успокоява го бай Ганьо.

Изпратените на рекогносцировка от циганската махала към избирателното място разведчици Адамчо Кокошарина, Спиро Копоя и Топал Мустафа пристигнаха бързешката на площада и съобщиха на бай Ганя, че около три хиляди селяни през разни пътища пристигнали в града и хората на Търновалията им раздали бюлетини. „Околийският каза да бързате, че работата е спукана.“

— Да го вземат дяволите твоя околийски! — изкрещя бай Ганьо. — За какъв бяс го назначихме началник, ако не може едни селяни да сандърдиса. Началник! Краставици! Той знае само да закача селянките. Дурак! Защо не е пратил жандарми по краищата? Наплюскал се е магарето, че забравил какво трябва да върши. Тичай скоро да му речеш да сбере конните жандарми и да ги пусне в кариер през сред града, разбра ли? През сред града, като хала да хвърчат, чу ли? Па и ний оттука да му теглим едно „ура“, та да видим кой селянин ще ни излезе насреща. Тичай скоро!

— Гого, дай тука ракия — командува бай Ганьо. — Плюскайте, мама му стара, аз плащам. Цигуларите защо мълчат? Ча̀лънъз бе, ченгенелер! Надуй кларнето бе, какво ме зяпаш като говедо? Ха така! И-и-их-ха-ха!

— Данко, раздай сега на всекиго по един сноп бюлетини! Хайде сега, момчета, напред. Кураж! Да живее Негово Царско Височество, урааа!…

— Ураааа!…

И тръгнаха… избирателите!

Иваница Граматиков, кандидатът на опозицията, се събуди в шест часа сутринта. Облече се, пи си кафето и излезе на високата веранда пред къщата. Слънцето, едва-що изгряло, отражаваше се в купола на църквата и в обърнатите към изток прозорци. Тържествующа изглеждаше цялата природа. Всъщност природата си оставаше също тъй равнодушна, каквато си е винаги, а тържествующа бе само душата на кандидата.

Млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда на бъдещето, той не беше още кален в действителността, в живота. Безгрижен до самозабравяне, непоправим оптимист, привикнал на всичко да гледа от добрата му страна, той беше доверчив до наивност, до глупост.

Няколко приятели му предложиха кандидатурата за народен представител; едно събрание от граждани прие съчувствено тая кандидатура и Граматиков помисли, че всичко е вече свършено, и плувна в мечти за предстоящата деятелност в Народното събрание. Рукна по България мед и масло. Но някои други подробности, някои предшествующи избора приготовителни действия на неговите приятели, действия, непредвидени в избирателния закон, като че хвърляха сегиз-тогиз сянка върху неговите сладки мечти. Защо трябваше сега той да излага своята програма пред избирателите, като че не можеше и да се мине и без това. Защо трябваше да изпитва толкова неловки минути, да отговаря, да обещава съдействие за удовлетворение на нужди, интересующи може би само запитвачите. Той като че беше поверил целия свой интелект на окръжающия го щаб приятели! Те му казаха, че трябва да държи реч, и той държа реч. Те му казваха, че трябва да приеме селските кметове и да им говори любезно, и той приемаше в къщата си кметовете и писарите и им говореше тъй любезно, щото селяните си навеждаха очите и едва ли го разбираха. Те си изказваха нуждите, той държеше бележки и чистосърдечно казваше кое може да се удовлетвори, кое не за крайно неудоволствие на селяните, привикнали да им се обещават златни гори. Той трябваше да участвува в събранията на видните граждани, в които събрания се определяха и разпределяха агитаторите за селата и за градските махали. Гражданите спорят, шумят, той седи настрана и мълчи, като че това не се касае до него. Тази глупава пасивност го тревожи, той отвори уста да каже нещо, да възрази, но някой от щаба ще го хване за ръката и ще му каже с бащински покровителствен тон: „Ти мълчи, стой си настрана, ти още не разбираш тия работи.“ И той млъкваше покорно и се вслушваше в солидните и самоуверени разговори на почтените граждани. „Нима винаги така стават изборите — мисли той — или това може би сега почва, от новата епоха.“ Той побутва едного от спорещите и му шепне на ухото: „Моля ви се, винаги ли така стават изборите?“ Спорещият, залисан в друг разговор, погледва го като през мъгла и му каже засмян, наставнически: „Остави сега това друг път; ти не разбираш от тия работи, стой си настрана: работата е наред.“