Константин Константинов: Фонтенбло

През мрежата от листа куполът на небето синее като огромен опал. Далеч, в дъното на алеята, огромните върби плакнат в езерото отпуснати коси. Гората мълчи дълбока и здрачна. Един мраморен Аполон, приседнал всред моравата и вдигнал ръка към небето, лови първия ален лист на клена. Под нозете ни се чупят сухи клонки. Едно безгласно птиче изпърхва наблизо и отлита. Някъде шумят улици, влакове, автомобили; но тука е плътна, бездънна тишина. Неизразима хармония е напоила тоя час. Някаква абсолютна и лъчезарна пълнота обгръща в едно земята и далечното небе. В бистрия въздух се реят, като сини сияния, тайнствени женски лица, безплътни и усмихнати, преливат и се сливат в един-единствен образ. Замрелите езерца, тревата, стените излъчват смътен парфюм — тънък и проникващ; една огромна кадилница, напоена от вековете с неугасима човешка любов.

Тия потайно усмихнати образи — увенчани с могъщество и блясък или короновани само с нимба на кралската обич, — те са прелели тук тръпката на своите женски сърца. Времето разруши тленната плът — прах, върнал се в праха на земята: те спят отдавна в гробници и параклиси из всичките краища на Франция. Но тръпката остана през столетията и отвъд спомена. Саламандрата — емблема на създателя на Фонтенбло — не е ли емблемата на тая неизгаряща човешка любов?

В служба на тая върховна Господарка са приобщавали тук своите усилия художници, учени и мъдреци. Всеки нов крал и всяка нова любов са отбелязвали нов цъфтеж на това място. И някогашният феодален замък от Х век полека-лека се превръща в огромен дворец, с крила, пристройки, кули, паркове, езера и фонтани. Злато, фаянс, абанос, кристали и гоблени; платна, мрамори и огромни томове, съкровищница на творческия дух, прикътана сред една от най-хубавите гори на френската земя. Бенвенуто Челини украсява вътрешността; в дворцовия театър се поставя пиеса на Русо; а привечер под ромона на фонтаните Волтер е идвал да просвещава със своята иронична философия кралската фаворитка, покровителка на енциклопедистите.

Вдъхновени и силни мъже, пред чиито стъпки е тръпнел светът, са идвали тук, при любимата жена — това „тихо убежище, дето отпочива мъжът, уморен от своя път към смъртта“. Никъде другаде галският култ към земната любов, към женската красота не е отпечатан тъй осезателно и тъй естествено. Никъде другаде духът на жива поезия, на благородство и галантност не се излъчва и от най-дребната вещ.

Навярно тъкмо тоя дух е бил чужд на суровия северен монарх, ученика на холандските корабостроители, при неговото гостуване във Фонтенбло. През 1717 година Петър Първи пристига за няколко дни тука и си заминава недоволен. Единственото му удоволствие е бил уреденият в негова чест лов, от който той се връща в двореца — за ужас на придворните — в проста каруца, с трима от своите хора — „очевидно, здравата яли и пили“, както бележат съвременниците. И си отива очарован само от парадния и помпозен Версай, двойник на който той поиска да създаде далеч там, сред блатата на север.

Но Версай не е и не може да бъде това, което претендира. Над неговите порти стои гордият надпие „За всичките слави на Франция“. Ала съграден едва в XVII век, дворец за забава, той няма нито историческата стойност, нито благородната красота и богатства на своя по-стар събрат. И всичките слави на Франция, от XI век до Наполеона, са оставили своя ореол тъкмо над Фонтенбло.

Зала до зала, отделени с полутъмни коридорчета, апартамент след апартамент, през чиито прави или сводести прозорци слънцето залива със сини струи злато, абанос и килими. Паркетът пука под стъпките. Едно усмихнато мълчание е замряло под великолепните, изрязани и рисувани потони. Залите на Франсоа I, на Анри II, отделението на Анри IV, на Мария-Медичи, на Карл Х, на Людовиковците, на Наполеона, Тронната зала, спалнята на Мария Антоанета, покоите на Жозефина. И отново наоколо образи на жени — властни или кротки, предани или лукави, изчезнали днес, но оставили имената си в историята на тая земя. Тук е господарствувала просветената Диана дьо Поатие, любимката на Анри II, закрилницата на изкуствата, увековечена в безброй изваяния вътре и вън. Тук е живяла русокосата Габриела Д’Естре, вярната приятелка на един от най-славните френски крале, Анри IV. Оттук й е изпращал той своите трепетни от нежност и поезия писма. „Скъпа моя обич, аз съм добре и не боледувам освен само от желанието да ви видя“… Там, на стената в залата на Мария Медичи, мътно блести първото огледало във Франция, дар от венецианците.