Константин Константинов: Фонтенбло

Колко образи, колко непознати драми спят в замъглените дълбини на това стъкло, край което са минали 6–7 века! Това извито коридорче отвежда до спалнята на славната любовница на Людовика XIV. Грамадно, високо легло, един огромен ковчег на насладата, окръжен с гоблени от Бове. През тайната вратичка на дъното Кралят Слънце, невиждан от никого, е идвал тук при някогашната вдовица на поета Скарон, сега маркиза дьо Ментенон. И малката Антоанета Поасон, увенчана от Людовик XV като маркиза дьо Помпадур, е царувала тук. И последната кралица Мария-Антоанета, чиято спалня сякаш едва вчера е била напусната. И креолката императрица е делила между Малмезон и Фонтенбло своите любовни часове с великия Корсиканец. В една от залите стои люлката на Орлето, сина на Наполеона. Реликви, в които е въплътен благоговейният култ на един народ към всичко свое; реликви, изплетени от красотата на изчезналите времена, за която копнее може би всяко човешко сърце.

Само един трагичен спомен мята сянка връз тихото сияние на тоя кът. На 31 март 1814 година, когато руският император и пруският крал влизат начело на победоносните съюзни войски в Париж, Наполеон се оттегля в това убежище. Няколко дни след това подписва отричането си от престола. А на 20 април същата година в широкия каменен двор на парадната Подковна стълба, в двора, станал от тая дата историческият Двор на сбогуването, той се прощава със строената стара гвардия и заминава за Елба. Няколко месеца по-късно отново се връща, ала тоя път вече за да потегли към Св. Елена…

Sic transit gloria mundi.1 1 Тъй преминава световната слава.

Плътта отново е станала прах, прибран в черната гръд на земята. Отшумели са страсти, страдания, възторзи. „Тъй преминава световната слава!“ Ала небето и земята все така се усмихват, както и преди много залезли столетия. И далечните замрели езерца, и сребърните каскади, и осеяните из безкрайния парк бели изваяния, и затворените между сивите стени съкровища, всичко, което са създали вдъхновените от духа ръце на изчезналите поколения, всичко, което е давало смисъл и устрем на вчерашния ден, всичко, което е приобщило земята с мъдрата хармония на вселената, то остава днес и ще остане докрай.

Скрит под старите зашумени кестени, фонтанът на Диана ръмоли без начало и без край със своите четири чучура от еленови глави. Един облак излива набързо весел, летен дъжд и отминава към изток. Далеч засиява дъга. Светът се отдръпва някъде, съвсем безсмислен и ненужен. Телата изведнъж загубват плътта си и стават невесоми. Един благословен ден, подарен неочаквано и неповторим.

И тихият ромон на чучурите мълви като нежен припев, мълви, мълви далечните слова на влюбения крал:

„… От сладостните пустини на Фонтен-бел-о… Скъпа моя обич…“

1928

© 1928 Константин Константинов

Сканиране и разпознаване: noisy, 2010

Коригиране: northeast, 2010

Издание:

Константин Константинов. Разкази и пътеписи

Библиотека „Български писатели“

Издателство „Български писател“, София, 1980

Редактор: Тихомир Тихов

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Мария Грудева

Код 25/95361/5506–29–80

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17571)

Последна редакция: 2010-10-22 11:00:00

Тъй преминава световната слава.