Сакьо Комацу - Денят на възраждането

— Всичко един час? — прекъсна го Йошидзуми.

— Не, според информацията на ЦРУ съветската система АСР действува много по-бързо от нашата. Големите летящи обекти веднага ще бъдат засечени от мрежата радарни установки и щом електронните мозъци преценят, че това са ракети, веднага…

Гласът на Картър идеше някъде отдолу. Йошидзуми насочи фенерчето и видя, че майорът вече не седи на стола, а лежи по гръб на пода.

— Картър! — Йошидзуми коленичи до него. Лявата ръка на американеца беше ужасно подута, а лицето му — мъртвешки бледо.

„Чудя се как все още е жив след ухапването“ — помисли си Йошидзуми.

По лицето на Картър се плъзна лека усмивка.

— Нашите усилия се оказаха напразни — каза той.

— Не трябваше да бягаме, щом разбрахме, че няма да успеем. — Йошидзуми търсеше в чувала морфин.

Картър докосна ръката му.

— Тежко ли ти е? — попита го Йошидзуми.

— Да, но все едно, и двамата ще умрем след четиридесет и пет минути.

— Съветските ракети насочени ли са към Вашингтон?

— Да, разбира се, а тези тук — към Кремъл. — Картър въздъхна. — И все пак да чакаш четиридесет и пет минути е прекалено дълго.

— Искаш ли вода?

Картър поклати глава.

— Четиридесет и пет минути са прекалено дълги — повтори той. — Дали човек умира, като се мъчи до сетния си миг?

— Картър!

— Обърни ме към стената да не виждам светлината…

Йошидзуми разбра, че Картър се движи, стенейки, но не помръдна.

— Странно нещо — прошепна майорът. — Досега не сме говорили с теб нито веднъж. Нищо не знам за теб. Дори не съм си представял, че именно ти ще бъдеш до мене в предсмъртния ми час.

— Аз също… — отвърна Йошидзуми. — Наистина е странно.

— Махни светлината от мене — рязко каза Картър, а после Йошидзуми долови шепота му: — Бес…

И изведнъж в тъмнината се разнесе гръм и пробягна светлина. После замириса на изгорял барут. Младежът насочи фенерчето си и видя, че Картър се бе прострелял в главата.

— Картър — само простена Йошидзуми. После се наведе и скръсти ръцете на майора върху гърдите му.

„Сега вече всичко е свършено“ — помисли си той. Цялото му тяло като че ли натежа, имаше чувството, че не може да стои прав. Потърси стол и когато се отпусна на него, от очите му рукнаха сълзи. Зелената лампичка не бе изгаснала. Докато се взираше в нейната светлина, наподобяваща око на огромно влечуго, Йошидзуми реши да си припомни всичките тридесет и пет години от своя живот. Но нищо не му идваше наум, в съзнанието му непрекъснато изплуваше една мисъл: „Голямата магнолия край тяхната къща в Япония сега е цялата обсипана с цвят.“ После, гледайки прострения в нозете му Картър, започна да си представя учудването на учените, които след хиляда или две хиляди години ще разкопаят това подземие и на деветия подземен етаж в президентския дворец ще открият един скелет, облечен с военна униформа, друг във водолазен костюм, с простреляна глава, и неговия собствен скелет, в който веднага ще разпознаят японеца. Как ли ще разтълкуват те гази загадка! Но веднага си даде сметка, че подобна мисъл е смешна. Изобщо не е сигурно дали след неколкостотин години ще останат хора, а камо ли учени… Седеше в тъмнината, без да помръдва, и чувствуваше, че времето тече прекалено бавно. Погледна часовника си — от изстрелването на ракетите бяха изминали само петнадесет минути. Оставаха тридесет и пет. Изправи се. Прииска му се да зърне още веднъж синьото небе, облаците, слънчевата светлина, зелените дървета, прекрасните сгради. А после си помисли, че докато обикаля града с разтуптяно като на дете сърце, би желал поне веднъж в живота си да види как в синьото небе се появява сребристата точка…

Не знаеше дали ще може да се изкачи по асансьорното въже, но все пак се надигна. Обаче когато тръгна към вратата, се спъна в тялото на Картър и ръцете на американеца, които той бе кръстосал на гърдите му, се свлякоха.

— Стой тук, Картър — тихо каза Йошидзуми. И отново сложи ръцете на мъртвеца върху гърдите му. — Ще бъдеш самотен тук, в тъмнината…

Отново седна, изгаси фенерчето и втренчен в зелената, вещаеща смърт точка, зачака…

През пролетта на петата година след бедствието по безлюдния асфалтов път, пресичащ района, който някога се наричаше щата Южна Каролина, един мъж крачеше на юг. Не носеше почти нищо, което да наподобява дрехи, косите и брадата му бяха дълги, разчорлени, краката му бяха омотани в някакви парцали. Клатушкайки се, мъжът вървеше по пътя, обрасъл с гъста трева, а додето поглед стигаше, не се виждаше жива душа. Понякога в очите на мъжа се мярваше проблясък на разум, но обикновено погледът му си оставаше странен, унесен.