Алън Кол - Отмъщението на прокълнатите

Чувстваше се много по-стар, отколкото беше нормално за средната му възраст. Онова, с което му беше най-трудно да свикне, не бяха неспирните болки. Беше лицето му. Едната половина излагаше на показ бръчките и белезите, които някога беше смятал за доказателства на дълъг и интересен живот. Другата беше гладка като бебешко дупе. Лекарите го уверяваха, че пластикплътта е програмирана постепенно да съвпадне с възрастната половина. Махони не им вярваше, но все пак трябваше да признае, че допреди четири месеца челюстта му изобщо не се движеше. Сега, след болезненото префасониране, вече се движеше.

Изобщо нямаше представа защо го вика Императорът. Подозираше, че все още са достатъчно добри приятели, за да поиска лично да му съобщи новината, че го пенсионира преждевременно. Какво толкова, половин пенсия за генерал с две звезди не беше лошо. А и винаги можеше да си намери друга работа, нали?

По-полека, Йън. Убиването на хора не е сред най-търсените умения в частния бизнес.

Върна се в реалността, понеже гурките спряха пред някаква необозначена врата. Направиха му знак да постави палеца си срещу лъча за безопасност. Чу се потвърдителен сигнал и вратата се отвори.

Махони пристъпи в покоите на Императора. Нямаше никакъв посрещач — само сиви стени и спартанска мебелировка. Реши, че е познал. Явно беше отписан.

Отвори се друга врата и го заляха кухненски миризми и жега. Сякаш беше попаднал в огромен ирландски пай с месо. А на входа стоеше мускулестият Вечен император. Огледа Махони от глава до пети, сякаш преценяваше дали става за плънка. По стар воински рефлекс стържещите кокали на Махони се опитаха да го изправят в стойка „мирно“. Императорът се усмихна и каза:

Махони, приличаш ми на човек, който би се справил с един силен скоч.

— Пак ти казвам, Махони, тази история с Таан ми даде съвсем нов поглед върху живота. Когато най-накрая се отърва от досажданията им, нещата ще са съвсем различни. Не знам дали подозираш, или не, но задълженията на Вечния император не са чак толкова привлекателни, колкото изглеждат.

Махони се усмихна криво и измърмори:

— „… спят лошо самодържците“ 1 1 Шекспир, „Хенри IV“, превод В. Петров. — Б.пр. и така нататък.

Императорът вдигна очи от плота за кълцане.

— Не долавям ли цинична нотка? Внимавай, Махони. Разполагам с мощта на скоча.

— Моля за извинение, шефе. Позволих си непростима грешка.

Бяха в кухнята на Вечния император — приличаше на непочистена каюткомпания. Императорът не беше твърде доволен от нея, тъй като предпочиташе старата си кухня с многобройни готварски съоръжения и модерно оборудване. Но и тази, както сподели с Махони, отговаряла на настоящите му нужди. А и напоследък не разполагаше с много време за готварското си хоби.

Махони седеше до една маса от неръждаема стомана с чаша в ръка. Императорът беше от другата страна и приготвяше вечеря, която, както бе заявил, напълно подхождала на военните времена.

Нарече я „ядрена кокошка“. Между тях беше поставена кварта домашно дестилиран алкохол, който според Императора доста напомнял на скоч. Той пак напълни чашите догоре и отпи глътка, преди отново да се заеме със заниманията си. Едновременно работеше и приказваше, сменяше безразборно темите с уникалната единствено за него логика.

— Не помни точното наименование на тази гозба — продължи той. — Беше част от някаква луизианска готварска прищявка отпреди моите времена.

Махони предположи, че Луизиана е била някаква провинция на древната Земя.

— Явно някои хора са смятали, че храната не е храна, ако не изгориш съсирената кръв от нея. Не можах да схвана смисъла, но с годините се научих да не бързам с преценките си за хорските суеверия. Затова опитвах най-различни неща.

— И винаги бяха вкусни, така ли? — попита Махони.

— Не. Вяха ужасни. Първо помислих, че причината е в мен. Изгарях всичко. Дядо ми щеше да ме убие, ако разбереше колко много храна прахосвам. Най-накрая си изработих няколко основни правила. Не може просто ей така да прегаряш всичко.

— Картофите например — вметна Махони. — Никой не яде прегорени картофи.

Вечният император го изгледа недоумяващо.

— Какво общо имат картофите?

Махони само поклати глава и изпи чашата си до дъно. Започваше да се чувства много по-добре. Наля си пак и каза:

— Май изтърсих някаква глупост.

Няколко минути Императорът не отвърна нищо — действаше като автомат. Като използваше пръстите и шепите си като мерки, изсипа в купата следните съставки: щипка лют червен пипер, две щипки сол, пипер, една шепа сушен пелин и фино накълцан хрян. Сложи купата на огромната черна печка. До нея беше поставена бутилка водка, прясно изцеден лимонов сок, половин чашка пъпки от някакъв средиземноморски храст и дървено съдче с масло.