Даниела Колева - За да се познаем

Трябваше ли да й го казвам, когато й на нея, като на повечето жени й се вярваше в приказката?“

Отклоних разговора:

— А ти? Кажи за децата?

— Ох, какво да ти кажа. Имам си Ицко и Неда, те са прекрасни и много непослушни. Знаеш, нямам си помощ отникъде. Баща ми се пропи съвсем и умря, бях чула, че и твоя си е отишъл... съжалявам.

— Да ... но тогава не можех да си дойда. Не съжалявай, преди да ме прокуди от дома, ме изгони от сърцето си, затова избягах в чужбина.

— Липсва ли ти родината?

— Не ... уреденият живот я замества. — И се замислих:

„Дори и по този начин! Каква беше разликата дали ще продам тялото си законно, чрез омъжване тук, изживявайки се като слугиня и сексуална подлога, за краткост наричана съпруга, или там? Така и така си е сделка...“

— Ех, щастливка си ти! Сигурно много те обича!

— Да ... мисля, че ме обича, нали знаеш, ние жените особено държим на тая констатация.

„Всъщност, жените непременно искат да бъдат щастливи, а мъжете просто задоволени. Това е разликата. Останалото е определяне на цената.“ Не й го казах.

В този момент мобилният ми телефон иззвъня и заговори на гръцки:„Зоня, ден ксехасес, препи на гиризис, та се перимено сто «Елинику», опос синеноитикаме!“ — „Зоня, не си забравила, че трябва да се върнеш, ще те чакам на «Елинику», както се разбрахме!“ Казах „да, да“ и прекъснах, заради заповедния му тон, който щеше да ме издаде.

Дима ме гледаше въпросително. Обясних й:

— Обади се моят светец, каза че му липсвам, че ме чака.

— О,о колко мило — възхити се тя, — а като се ожените ще имате деца ... — тя чертаеше идилична картина.

„Деца? Агис Константинос беше «пандременос», женен, и съпругата му го беше ощастливила с две момиченца — близначки.“

Може и злорадо да съм се усмихнала, но тя не забеляза, отвърнах й:

— Да ... сигурно, все някога. Дай сега да помислим за теб!

— О-ох, за мен кой да мисли? Сега като кажа на Румко, че са ме уволнили ... както е заобичал чашката, повече от мен...Ще ме ... Ох, трябва да бягам за децата, само като ги прегърна и ми кажат „мамо“ ми става хубаво, те са ми всичко...Какво ли ме чака сега? — тя беше готова отново да заплаче.

— Защо те уволниха?

— Защото... защото... на шефа близка останала без работа... намериха й място... моето! Отдавна са ме дебнали да сбъркам, усещах нещо че се мъти... ама...

Докато тя с мъка редеше думите, го реших.

— Ох, да не те занимавам повече... Добре, че се видяхме...тя моята...

— Слушай — прекъснах я — Ще ги съдиш!

Тя бе сащисана:

— Ама как, аз? Те са силните.

— Те на това разчитат, ти им покажи обратното! Пък да видим!

Дима съвсем се стъписа от решителното съскане в гласа ми.

— Ама... ама аз... аз то пари ще трябват, много... аз нямам.

Бръкнах в чантата си и извадих:

— Ето ти, ще стигнат. Ангажирай най-добрият адвокат.

Тя така разшири очи, че синьото от тях щеше да се разлее.

— Ама... как ...

— Вземаш ги, завеждаш дело и ги осъждаш!

— Ама как, как ще ти ги върна?

— Нищо няма да ми връщаш!

— Как така няма?

— Така! Не позволявай да те сгазят! Бъди човек, защити се!

Тя се замисли и каза:

— Добре... ще опитам... Ох, трябва да бягам за децата... градината...

— Тръгвай. Когато приключи всичко ми се обади на тоя номер.

Записах й номера на мобилния си телефон. — Но само тогава!

— О, боже, радвам се, че те познавам, Соня, колко си ми помагала, а сега... Как ще ти се отблаго...

Прекъснах я:

— Тръгвай, стискам палци!

Дима заотстъпва към изхода, помаха ми преди да излезе.

Погледнах часовника си, беше време и за мен. Само дето за едночасовия полет до Атина не си отговорих на въпроса:

Коя от нас двете е пожертваната?

И по-късно също.

След около десет месеца мобилният ми иззвъня. Преди да отговоря видях, че обаждането е от неизвестен номер, вероятно беше грешка.

Разпознах възторжения глас отсреща:

— Ало, Соня, аз съм, Дима! Не можаха да ме смачкат! Спечелих! Спечелих делото! Връщам се на работа!

© Даниела Колева

Източник: http://bezmonitor.com

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2032]

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:31