Митко Горчивкин - Воля

Магда бързо набра номера на министерството, поиска да я свържат с референта по професионалните училища Арабаджиев. Когато в мембраната се чу неговият глас, тя се сепна, помълча две-три секунди в размисъл, а после каза:

— Моля, говорете! — и неочаквано пъхна слушалката в ръцете на директора.

Изненадан и объркан в първия момент, Хрулев не знаеше какво да прави и посегна да остави слушалката върху вилката на телефона, но се разколеба и я приближи до ухото си. Лицето му почервеня, малките му сиви очички смешно се вторачиха в телефонния апарат, сякаш ей сега оттам щеше да се появи образът на началника му.

— Ало! Ало! — разнесе се баритонът от мембраната.

— Да, да! — обади се най-после Хрулев, като се изправи почтително. — Тук е директорът на керамичната гимназия Пантелей Хрулев.

— А-а! Здравейте, здравейте, другарю Хрулев! — чуваха съвсем ясно и двамата посетители. Аз ви търсих вече два пъти.

— Здравейте, другарю Арабаджиев! Може би сте звънели вчера? Да, да, вчера имахме малка конференция с учителите.

По високото му, без нито една бръчка чело избиха ситни капчици пот. И докато той се чудеше какво да говори и как да започне, гласът в слушалката загърмя:

— Ето какво, другарю Хрулев, търсих ви по една важна работа. Въпросът се касае за онова момче без ръцете, което е идвало при вас с майка си. Това е един особен случай, разбирате ли? В началото и аз не можех да повярвам. Смятах, че това са някакви глупави или ненормални хора и просто от любопитство накарах момчето да ми покаже какво може. Но когато с очите си видях как пише, как сръчно и умело рисува, останах поразен. Да, да — поразен! Такава силна воля, такъв твърд характер, за да се постигне всичко това!… Трябва да го насърчим, трябва по някакъв начин да помогнем на това момче. Инак би било голяма грешка, бих казал, дори престъпление от наша страна…

— Да, да! И аз точно така мисля! — в миг забрави Хрулев какво бе мислил само преди няколко минути. — Но моля, другарю Арабаджиев, позволете да ви напомня, че при нас работата е някак си… да, да, по-особена и…

— Не се безпокойте за това. Аз твърдо вярвам, че ще се справи. Пък и защо да не го подложите на изпит? Ако не успее, значи, сам ще разбере, че мястото му не е при вас. Но в такъв случай поне няма да си отиде огорчен от нас, а от себе си.

— Да, да, да! — оживи се директорът. — На изпит! Нищо не ни струва да го подложим на изпит пред комисия!

— Ето че се разбрахме! — избръмча весело в слушалката гласът на Арабаджиев. — Действувайте! И веднага ми докладвайте за резултатите. Довиждане, другарю Хрулев!

Директорът остави слушалката и на лицето му отново цъфна онази сладникава, фалшива усмивка, с която той мислеше, че има вид на действително любезен човек:

— Струва ми се, че разбрахте, другарко Велева? Ние с другаря референт решихме да подложим вашия син на малък приемен, тоест проверочен изпит. Имате ли нещо против?

— Нямаме! — отговори вместо майка си Зарко.

— Добре! Моля, отбележете си тогава програмата? — Той услужливо предложи на Магда лист и молив. — Днес е събота. Значи, в понеделник — писмен изпит по български език и алгебра върху материала за трети прогимназиален клас; вторник — геология и минералогия; сряда — по рисуване и декорация.

Магда искаше да направи някои възражения, искаше да помоли изпита по геология и минералогия да бъдат най-после, защото знаеше, че по тях Зарко твърде малко бе чел, но нищо не каза. За нея беше ясно, че Хрулев нарочно подлагаше сина й на такъв тежък изпит.

И за да ги подсети за своите намерения, той каза:

— Знаете ли какво, другарко Велева? Щом като синът ви толкова много желае да следва керамика, съветвам ви да го настаните в заводско училище. Тази година към завод «Венера» в село Пелинково се открива училище за трудови резерви. Там, вярвам, ще го приемат без изпит.

— Благодаря за съвета! — с усилие сдържайки гнева си, отговори Магда. — Засега той ще се яви на изпит при вас! Довиждане!

Когато двамата излязоха, директорът нервно тупна юмрук по бюрото си:

— Побъркани хора! — Той беше повече от сигурен, че Зарко няма да издържи изпита, но се боеше, че Арабаджиев все пак ще му наложи да го приеме. А Хрулев смяташе, че такъв един безрък ученик ще бъде истински позор за него и за неговото училище.

Зарко беше отчаян. Не така си бе представял той всичко, преди да дойде за пръв път в това училище. Съвсем иначе бе си мислил и за хората в Министерството на народната просвета. Но и там се бяха натъкнали не на един, на много такива хрулевци, които виждаха в молбата им налудничавост и бързаха да се отърват от тях, като ги препращаха от кабинет в кабинет, от едно началство към по-горно началство. Навсякъде ги посрещаха с едно и също безразличие, с едно и също бездушие. Единствен референтът Арабаджиев се бе отнесъл към тях с топло, човешко съчувствие и готовност да помогне, но ето че Хрулев се канеше да унищожи и тази последна възможност за следване. Той даже и не криеше това.