Митко Горчивкин - Воля

— Захари Нинов Белев! — прозвуча гласът на Бойко.

— Тук! — изправи се Зарко и сам не можеше да познае гласа си.

Десетки чифта очи се устремиха към него и за миг той почувствува, че няма да издържи, че краката му ще се подгънат и ще рухне на пода. А трябваше дълго да стои прав, докато се чете автобиографията му, за да го виждат всички.

— Не трепери такъв! Успокой се! — скара му се Гриша.

Зарко се приближи към него, притисна лакътя си към рамото му и изведнъж усети прилив на сила, прилив на смелост. О, ако сега той имаше поне едната си ръка, би стиснал до болка ръката на своя верен приятел и тогава от нищо не би се боял…

Бойко зачете автобиографията му бавно, с прочувствен глас. Отначало, докато четеше за семейството на Зарко, за пиянството и порочния живот на баща му, тук-таме из редиците се чуваше мърморене и шепнене. Но когато стигна до нещастието, до адските страдания, които бе преживял Зарко, целият салон занемя и в него сякаш нямаше жив човек. Никой не смееше дори да покашля.

С малки изключения почти всички тук бяха виждали или срещали Зарко из квартала, почти всички знаеха, че той е отличен футболен рефер, добър футболист, че той е най-добър бегач на късо и дълго разстояние, че може да прескача най-високи препятствия, но почти никой освен Гриша и Бойко не знаеше, че той може да се храни, да се облича сам, да пише, да рисува и да върши почти всякаква работа, каквато би извършил един здрав човек. На мнозина не им се вярваше, струваше им се, че всичко това е някаква лошо скроена лъжа.

Бойко изглежда разбра съмнението и като прекъсна за момент четенето, вдигна листовете с автобиографията високо и каза:

— Ето, всичко това е написано лично от другаря Захари Белев, сам аз съм го виждал как пише с две ръце и познавам почерка му. — А после пак продължи да чете.

Зарко не бе забравил да пише накратко за неизмеримата и всеотдайна любов на майка си, за смелостта и жаждата за живот, която му бе вдъхнал Николай Данилич, за трогателната вярност на своя добър другар Гриша, за помощта, която му бе оказал Векилов.

Когато Бойко свърши, в салона още доста дълго остана да тегне тишина. Зарко вдигна глава и неволно срещна погледа на Чапай. Сега очите на този мургав строг младеж някак странно блестяха, а устните му се бяха разтеглили в едва доловима усмивка.

«Съжаляваме, иронично се усмихва!» — помисли си Зарко и отново наведе глава.

Сега беше ред да се изкажат поръчителите, но Бойко, кой знае дали сбърка, или нарочно направи това, се обърна към цялото събрание:

— Другари, имате думата за въпроси и изказвания!

Мълчание. Тук-таме само се чуваше шепнене, а някой недалече от ъгъла тихо каза:

— А бе какво има тук за приказване?

Това Зарко изтълкува посвоему и от мъртвешки бледо лицето му изведнъж пламна в червенина. Искаше му се да се продъни подът под него и да потъне от срам.

— Ако няма въпроси и изказвания, другари, да преминем към гласуване! — извиши глас Бойко.

— Гласувай! Гласувай! — извикаха няколко души.

Зарко притвори очи и с примряло сърце зачака присъдата си.

— Който е за приемането на другаря Зарко Нинов Белев в редиците на Съюза на народната младеж, да вдигне ръка!

Изведнъж сякаш тресна мълния и в малкото салонче се изви страхотна буря! Зарко вдигна глава. Погледна. Всички до един ръкопляскаха и викаха: «Браво!» Ръкопляскаше и Чапай.

— Благодаря ви, другари! — едва можа да каже Зарко и от очите му рукнаха неудържими сълзи.

Гриша прегърна приятеля си, целуна го пред всички, а после с шеговита грубост го отблъсна, стовари му един доста осезателен оперкут в гърдите и каза:

— Виждаш ли бе, глупчо? А ти се боеше!…

Когато тръгнаха да си отиват, беше вече полунощ. Времето бе омекнало и над поляната, над къщите се сипеше едър пухкав сняг. Към игрището, към Евстратиевото дюкянче младежи се замерваха със снежни топки, чуваше се пръхтене, шум от боричкане, весели, закачливи крясъци на девойки, а в далечината бавно заглъхваше мелодична бригадирска песен на два гласа.

През един горещ юлски ден на 1949 година пред дирекцията на гимназията за художествена керамика и стъкларство в София чакаха двама посетители — майка и син. Майката, ниска, пълничка, със смугло, угрижено лице жена, беше облечена в скромна рокля от памучна тафта, която все пак й придаваше официален, празничен вид. А синът й, високо, стройно, облолико и красиво момче на около осемнадесет години, беше в резедав дочен костюм, сакото на който беше наметнато на раменете му. Трудно би се досетил някой, че то е без ръце. Изглежда, те идваха тук не за пръв път, защото не им правеха никакво впечатление огромните стъклени шкафове в коридора на училището, където бяха изложени стотици керамични предмети: художествено изработени и декорирани вази, стомни, блюда, бъклици и всевъзможни дребни предмети за украшение от глина, порцелан и стъкло.