Митко Горчивкин - Воля

Най-после вратата на дирекцията се отвори и оттам излязоха един елегантно облечен възрастен мъж с рогови очила и едно слабо червенокосо момче. В дъното на стаята се мярна дребната набита фигура на директора. От неговото лице все още не беше изчезнал онзи израз на любезност и угодничество, с който дългогодишните чиновници посрещат и изпращат по-силните от себе си.

Жената обнадеждено кимна, с което искаше да каже: «Слава богу, в добро настроение ще го сварим!» Тя смело почука на вратата и като отвори, изтика пред себе си момчето.

— Добър ден, другарю директор!

— Добър ден, какво има? — Гласът на директора звучеше остро, с метален оттенък, а на лицето му не беше останала и следа от любезност.

Майката веднага съобрази, че с молба от този човек нищо не може да се получи, и затова реши да действува по-иначе:

— Дойдох пак да поговорим относно неговото приемане — посочи тя към момчето.

— Говорихме вече, другарко Белева, и казах ви, че не можем да го приемем. Всички места са заети, числото на учениците е попълнено.

— Навярно с този, който току-що излезе оттук?…

— Е!… — намръщи се директорът, с което искаше да каже: «Това не е ваша работа!»

— Другарю Хрулев — каза сдържано майката. — Аз доста дълго чаках да ме приемете, бъдете така любезен… поканете ме да седна!…

— Моля, заповядайте! — смути се той от неочаквания удар и посочи близкото до бюрото му кресло, а после вместо извинение измърмори: — Мисля, че въпросът е изчерпан!

— Аз съм на друго мнение! На същото мнение са и другарите в Министерството на просветата…

— Ходили сте в министерството? И сигурно сте пропуснали да кажете, че момчето е без ръце? — думата «пропуснали» директорът произнесе с нескрита ирония.

— Нямам навика да пропущам това най-важно обстоятелство, другарю Хрулев — също с ирония отговори майката.

— Е, и какво ви казаха там?

— Някои като вас не вярват. А други, другарят Арабаджиев например, като видя отличната диплома, като поизпита набързо момчето, каза, че няма нищо невъзможно…

— Но това е… това е… — заекна директорът?

— … Лудост, искате да кажете? — помогна му майката.

— Да, именно, лудост! — скочи ядосан от креслото си той. — Една диплома с пълно отличие в случая още нищо не значи. Все още у нас се намират учители, които пишат бележки по милост, по приятелство, по търговски… съображения.

— Не намирате ли, че прекалявате, другарю Хрулев, че хвърляте кал в лицето на учителите, които са изпитвали сина ми? — каза сдържано, с хладнокръвие майката.

— Не намирам!… — отговори по-меко директорът и седна. — Но как вие можете и да помислете дори, че вашето безръко момче ще влезе тук, в това училище, където на всяка крачка, на всяка стъпка са нужни ръце? И то не какви да са ръце, а здрави, ловки, сръчни ръце, с длани, с пръсти, с нокти… Знаете ли вие какво значи фина керамика? Не дори и фина, а само керамика?

— Зная, другарю директор!… — отговори вместо майка си Зарко. — Аз, преди да поискам тук… дълго проучвах всичко… — Той не се доизказа, защото мъка стиска гърлото му и очите му се напълниха, със сълзи.

— А вие навярно сте чували за Алексей Мересев, героя на Съветския съюз? — мина в решително настъпление майката.

— Да, да, да! — побърза да я прекъсне Хрулев. — Този, авиаторът… от филма, с отрязаните крака… Зная, зная!

Но «Повест за истинския човек» той едва ли бе прочел и за да не изпадне в неловко положение, заговори бързо и без прекъсване:

— Да, разбирам ви, другарко Белева. Но, видите ли, работата с този… авиатор, тоест летец, е съвсем друга. На него му липсват краката. А тук случаят е съвсем друг — липсват важните, най-необходимите органи — ръцете. Съгласете се, моля ви се, че при такава една работа като в нашето училище, той няма да се справи, немислимо е да се справи…

— Така са мислили някои и за Мересев, а ето че той се справи, овладя самолета и отново отиде да воюва срещу врага. Но в Съветския съюз хората не са като нас. Там за човека се полагат грижи, там никога не оставят човека в беда…

— Да, да! В Съветския съюз в това отношение е съвсем друго! — угодливо каза Хрулев. — Но, съгласете се, моля ви, че ние не сме Съветския съюз, а България…

Безполезно беше да се говори повече с този човек. Ясно бе, че нищо положително не можеше да се очаква от него. Трябваше да се действува пак чрез министерството.

— Може ли да си услужа за малко с телефона! — попита Магда.

— Моля, заповядайте! — отзова се веднага Хрулев, който смяташе, че разговорът е вече приключен и че скоро ще се отърве от неприятните си посетители.