Митко Горчивкин - Воля

Секретарят Бойко откри събранието и веднага даде думата на Чапай.

Чапай говори само десетина минути, но всяка негова дума беше отмерена, точно на място и за това късо време успя да каже много неща. Той говори за ония, които не се върнаха от фронта и чиито деца сега се нуждаеха от хляб и от обич. Благодари на ония, които, едва съблекли войнишките шинели, обличаха работническите ватенки и заставаха до машините, хвърляха се в нова, трудова атака. Не забрави и тези, които гладни, боси, измъчени, месеци и години бяха бродили по козите пътеки из балкана. Но най-много говори Чапай за новия живот, който започваше, и за тия, които го създаваха.

— Тази вечер ще приемем нови членове в нашите редици — каза накрая Чапай. — Ала преди да вдигнете ръка за тях, другари, помислете си добре кои са те, какви са и заслужават ли да бъдат членове на Съюза!

Зарко си помисли дали тия думи не се отнасяха за него и горчиво съжаляваше, че бе подал заявление.

Започна най-после и приемането. Чапай не си отиде, а седна на мястото си, извади бележник и се приготви нещо да пише. Бойко разтвори папката пред себе си, извади първото поред заявление. Зарко изтръпна — помисли, че е неговото.

— Маргарита Станчева Баташка! — прозвуча гласът на председателя.

Изведнъж се вдигна невъобразим шум. Всички заговориха, всички негодуваха от нещо, но не можеше да се разбере от какво.

— Тук ли е другарката Баташка? — надвика всички гласът на Бойко.

— Няма я! — извика някой откъм вратата. — Но каква е тя другарка, тая Баташка, че бюрото я предлага за приемане?

Шумът в салона изведнъж стихна. А същият глас от вратата продължи:

— Това е една «зоза», другари, една надута мамина щерка, която бяга от труд, както дяволът от тамян. Пет пъти я канихме да дойде с нас в бригадата — тя петнайсет пъти обеща, че ще дойде, а не дойде. А после разбрахме каква е работата — майка й е стара «аристократка», фашистка, и тя не я пуска…

— Долуу! — завикаха младежите. — Такива не ни трябват!

Смутен и ядосан, Бойко разговаряше с члена от бюрото Владо Йончев и по всичко личеше, че го пита кой е поставил това заявление в тази папка, защото Владо гузно вдигаше рамене, а лицето му ставаше ту бледо, ту червено.

Приемането на нови членове започна лошо. Не дори и лошо, а странно. Макар че не можеше по нищо да се сравнява с Маргарита, Зарко се бе свил в своя ъгъл и не смееше да подаде глава над рамото на съседа си: «Секретарят е едно, а събранието, членската маса — съвсем друго!» — мина му пак през ума. Искаше му се да излезе, да си отиде и никога вече да не помисли за идване тук, но пътеките бяха задръстени от младежи и той само посбута с лакът Гриша. Гриша не се помръдна. Той бе навел глава, бе скръстил ръце като да го болеше корем, и по челото, по горната му устна бяха избили ситни капчици пот. Яд го беше, срамуваше се от себе си, че бе дружил доскоро със същата тая Маргарита, която сега отхвърляха като ненужна вещ.

Бойко обясни, че е станала някаква грешка, че заявлението на Маргарита не е разглеждано от пълния състав на бюрото, а неправилно е попаднало при другарите, и извади второто заявление:

— Коста Ванев Бакалов!

— Тук! — обади се нисичък, набит, но с необикновен басов глас младеж, изправен на три крачки от Зарко до стената.

— Бакето! Бакето! — понесе се между редиците и от различни страни на салона се чуха одобрителни възгласи и ръкопляскане.

— «Роден съм през хиляда деветстотин двадесет и пета година… — започна да чете автобиографията му Бойко. — Син съм на бедно работническо семейство…»

И отново яд и разкаяние обзе Зарко, загдето бе дошъл сега тук. Коста Ванев, или както всички го наричаха — Бакето, беше личност, известна не само сред тия младежи и девойки, а и в цялата страна. Като работник във фабрика за фурнир, той бе измислил някаква рационализация и бе преизпълнил плана си със сто и осемдесет процента. Всички вестници бяха писали за него възторжени похвали и бяха напечатали портрета му на първите страници. През лятото и той беше бригадир и три пъти бе награждаван като ударник. А Зарко какво? Откъде се взе тая смелост у него да става член на Съюза редом с такива герои!

Бакето бе приет с пълно единодушие.

Приеха още трима души, но те здравата се изпотиха. От всички страни им задаваха въпроси, от всички страни им напомняха за някогашни лоши прояви, за недругарско отношение. Предупреждаваха ги, че ако не се поправят, няма и месец да останат в Съюза.

Най-после дойде редът и на Зарко. Той позна бледорозовите листове на своята автобиография в ръцете на Бойко. Бойко се наведе към ухото на Чапай и му зашепна нещо, а той само клатеше глава, но не можеше да се разбере одобрява ли това, което му говореха, или не одобрява. И тази минута или минута и половина се стори на Зарко цяла вечност. Той от все сърце желаеше да не одобри Чапай неговата кандидатура, да не го предлагат за приемане от това страшно и неумолимо събрание.