Митко Горчивкин - Воля

«Хайде — викам, — Зарко, да се окъпем тук.»

«Дълбоко е — казва, — ще се удавим! И двамата не знаем да плуваме добре. Пък и хора не се виждат насам, няма кой да ни спасява, ако стане нужда.»

Ама такъв съм си аз, твърдоглав! Кой знае какъв инат ме хвана тогава и му викам:

«Не е дълбоко, най-много — до кръста. Аз ще се окъпя, а пък ти, ако щеш.»

Той седна на един камък край брега да ме почака, а аз се съблякох и за да му покажа, че не съм страхлив като него — бух, изведнъж и с двата крака във вира. А то, братко мой, наистина било дълбоко! Ха сега да стигна дъното, ха след малко — няма и няма дъно! Усещам по едно време, че водата ме издига нагоре. Започнах да греба с ръце, да ритам с крака. Ама и сега пак същото: ха да стигна горе, ха след малко — няма и няма! А задушавам се вече без въздух! Изскачам най-после над водата, разтърсвам глава, отварям уста да поема въздух, но току ме завъртя нещо изведнъж, дръпна ме надолу и хоп — глътнах вода! Въртоп! Страшно нещо!… «Е, свърши се, Гриша!» — викам си и повече нищо не запомних.

Когато се свестих, гледам — лежа на пясъка до самата вода, а над мене — Зарко, Размахва ми ръцете, краката, натиска ми корема. А целият той — мокър. От бързане не успял да се съблече, смъкнал само куртката си и едната обувка, а другата се изхлузила във водата, не можахме да я намерим.

Питам го после:

«Защо бе, Зарич, си направил това, та нали и сам щеше да се удавиш?»

«По-добре — казва — и двамата да се удавим, отколкото да стоя и да гледам как ти загиваш. Аз — казва — клетва за вярност съм дал.»

Прегърнахме се тогава, целунахме се. И двамата плакахме от радост.

— Ето такъв другар е той, моят Зарич.

Джура бе подпрял глава на патериците си и в очите му блестяха сълзи.

— А колко ли много страда сега! — въздъхна Гриша.

— Не иска да живее без ръце! — каза хърватчето.

— Ако можеше, веднага бих му дал едната си ръка! — скочи развълнуван Гриша. — Ето, те и без друго нямаше да ми трябват сега, ако не беше ме спасил — простря той напред двете си ръце.

— Вот и молодец! — разнесе се зад тях плътен мъжки глас.

Джура и Гриша се обърнаха. Зад тях седеше! Николай Данилич. Увлечени в интересния разговор, двете момчета не бяха чули кога той се бе приближил.

— Ела, Седни при нас, чичо Николай — покани го Джура. — Това е Гриша.

— А-а! Гриша? — радостно възкликна Данилич. — Здравей, Гриша! Слушал съм вече за тебе. — Той му подаде своята единствена ръка, стисна неговата и дълго го гледа със своите ласкави, по детски усмихнати сини очи, а после пак каза: — Вот и молодец!

Тримата до късно седяха на скамейката и разговаряха за разни неща, но най-много за своя общ приятел Зарко.

Приемното време отдавна бе свършило и из двора вече не се виждаха никакви болни. Джура се заприготовлява да си ходи.

— Хайде, чичо Николай! Ще си имаме разправии с Горилата — погледна той боязливо към вратата, където портиерът вече се канеше да му извика, да му се скара, но, види се, не се решаваше от уважение към руснака.

Гриша помогна на хърватчето да стане, намести под мишницата му двете грубовато издялани патерици и тръгна редом с него.

— Какво ти е на краката? — запита го той.

— Нищо. Счупени бяха, ама зараснаха. Скоро ми махнаха гипса.

При изхода на градинката тримата отново се спряха и поговориха още как да помогнат, как да утешат поне малко Зарко. Данилич повече мълчеше, а само от време на време подхвърляше по някоя дума. Силното другарско чувство на Гриша, неговата готовност за всякаква жертва за щастието на другаря му го бяха трогнали и сега той с цялата си душа обичаше това дребничко на ръст и не особено красиво, но симпатично момче.

— Знаеш ли какво? — каза накрай Джура, като подаваше ръка за прощаване. — Ти идвай по-често. Ние всеки ден излизаме в градинката.

— Ще идвам — обеща Гриша.

Преди да си тръгне, той се отби при стария портиер.

— Извинявай, дядо Димо — каза Гриша. — Аз мислех, че си лош човек…

— А сега не мислиш ли? — запита някак нехайно, но видимо доволен и зарадван старецът.

— Не, не мисля! Ти си добър! — и тичешком се отправи към изхода.

За щастие опасенията на доктор Бабалов не се сбъднаха. Кой знае дали от това, че при първото проглеждане Зарко не бе отворил лявото си око напълно, или пък защото от многото опити срещу слънцето очният нерв бе попривикнал на светлината, но атрофия не се получи. Когато след два дни окончателно махнаха превръзката, момчето прогледна и с другото око. Взривът не бе нанесъл големи поражения на лицето. Обгорени бяха само веждите и горната част на челото. Ранички бяха останали по клепачите, но и те вече завехнали, покрити с кафяви корички — заздравяваха. Цялото му лице беше обсипано с дребни сини точици от рода на онези татуировки, които някои младежи и моряци правят по ръцете или гърдите си е подпален барут. Все пак външният му вид не бе пострадал. Позагрозяваха го само обгорелите места на двете му вежди, но там вече кожата се възстановяваше и върху нея се подаваха редки космички.