Митко Горчивкин - Воля

— Прощавайте, другари! Желая ви бързо оздравяване!

— На добър час, Данилич! Бъди здрав!

— Ще ни бъде мъчно без тебе, Николай! Свикнахме като братя!

— И на мен ще ми бъде мъчно!… Добри другари сте вие!… А тук, на това легло, аз много, много изживях!… Привързах се към Захарий! Обикнах го! Като че ли моят Федка лежеше до мен!… — тук гласът на Данилич трепна и затихна, не можеше да се чуе повече.

Гореща вълна плисна лицето на Зарко. Той чувствуваше, че още малко и ще се разридае с глас. И вместо да влезе в стаята, с бавни крачки тръгна назад. При изхода, където имаше скамейка, той седна, прислони чело до хладната стена и остана така неподвижен. За него сега не съществуваше нищо. Не виждаше как болни минават, заглеждат го с любопитство и отминават, не чувстваше как някои го питат какво му е и не се ли нуждае от помощ.

Отвън нетърпеливо и настойчиво шофьорът сигнализираше с клаксона, че е време за тръгване, и тези звуци жестоко както с нокти дращеха душата на момчето:

«Чичо Николай си отива!»

От стая номер четиринадесет излезе голяма група от болни, които изпращаха Данилич, но той не видя и тях. Не го забелязваха още и те зад големия стъклен шкаф в коридора.

— Съжалявам, много съжалявам, че не можах да видя Захарий! А другарите изгубиха търпение, не чакат! — чуваше се гласът на Данилич.

Зарко се откъсна от стената, поривисто се хвърли към своя приятел, прегърна го с късите си забинтовани ръце и прилепи мокрото си лице към гърдите му. Опита се да каже нещо, но от устните му се изтръгна само стон.

Изненадан и развълнуван, Данилич го притисна със своята единствена ръка до себе си, искаше да му каже нещо мило, ободрително, но сякаш солена буца бе засъхнала на гърлото му и той чувствуваше, че не ще може да произнесе нито дума. А толкова много искаше да му говори в тези последни минути, толкова хубави и напътствени думи искаше да му каже!

Хората наоколо стояха мълчаливо, с наведени глави. Тежко беше да се гледа как снажният съветски офицер с искряща на гърдите му златна звезда често-често преглъща и се мъчи да задържи сълзите си, притискайки до себе си слабичкото тяло на момчето в болничен халат.

Отвън отново нахлу гласът на клаксона, а заедно с него дотича и Джура:

— Чичо Николай, хайде! Моторът е запален. Само тебе чакат!

Данилич тежко въздъхна:

— Довиждане, Захарий!… — Той долепи устни до косата на момчето, остана така дълго, а после отново въздъхна: — Прощавай, сине! — и като се откъсна с мъка от него, с бързи крачки се отправи към изхода.

— Чичо Николай! — сподавено извика Зарко, направи крачка-две и се спря с протегнати напред ръце.

Изтича навън Джура, а след него побързаха и другите.

— На добър час!

— Бъдете здрави!

— Не ни забравяйте! — чуваха се гласове отвън.

Шумът на мотора се усили, а после бързо-бързо започна да заглъхва в далечината.

Зарко си отиде в стаята, легна на леглото, покри се през глава с одеялото и даде воля на сълзите си.

Върна се след малко и Джура. Той разказваше как тържествено изпратили руснаците, как болните ги отрупали с цветя и как той тичал чак до външната врата след колата, а Данилич крещял:

— Поздрави Захарий! Кажи му да бъде твърд! Преди да замина за Съветския съюз, аз непременно ще го посетя, зная му адреса.

Но Зарко мълчеше, сякаш нищо не чуваше.

На освободеното легло сестра Филипова настани нов болен. Това беше едно дребно, плешиво, сбръчкано от годините, извънредно капризно старче, което страдаше от обикновени циреи по седалищните части и което непрестанно са оплакваше, че не му обръщат достатъчно внимание:

— Ох, много боли! Ох, ще умра! Ох, сестро, къде пак се запиля? Викайте я бе, хора, кажете й, че дядо й Вачо умира! Оох, лош народ, брей! Та нали затова й плащат, нали за това държавни пари яде, тука, при болните, да седи, а тя, — бог я знае къде се разхожда!

Каквото и вкусно ядене да му донасяха, дядо Вачо все намираше нещо да не му хареса: ту че е безсолно, ту студено или много горещо, ту пък изведнъж си въобразяваше, че му е, загорчало в устата и че това е видите ли, отрова, която някой нарочно е сипал в яденето му, за да го отрови и да се отърват от него, старият и уж ненужен вече човек. Още от първия ден на постъпването му болните започнаха да го наричат вместо дядо Вачо дядо Рачо. Измисли му този прякор Джура. И наистина, старчето напълно оправда новото си име. Всичко у него беше рачешко: и дългите му щръкнали мустаци, и костеливите му възловати ръце, и плешивата му лъскава глава, и самият му характер на сприхав, твърдоглав и опак човек.