Митко Горчивкин - Воля

— Лошо сте направили, другарко Белева, много лошо! В никакъв случай не биваше да сваляте превръзката!

— Но той… той много настояваше…

— А не ви ли мина през ума, че такова едно проглеждане за първи път на силна светлина може да се окаже фатално за него?

Магда изтръпна. Това никак не бе предвидила.

— Но нали не се е случило нищо лошо?… Нали, другарю доктор? — умолително, през плач, попита тя.

— Да се надяваме, че не! — каза по-меко и окуражително лекарят, виждайки нейната голяма майчина мъка.

Пристигна след малко и специалистът по очни болести доктор Бабалов. Той направи на момчето лека превръзка.

Когато Зарко дойде на себе си и почувствува, че пред очите му пак е тъмно, както преди, поуспокоен попита:

— Чичо Николай, тук ли си?

— Тук, тук! — обади се Данилич.

— Ах, да знаеш само какъв страшен сън сънувах!… — Той замълча, видимо мъчейки се да си спомни нещо, а после избухна в неутешими ридания: — Не, не! Това не беше сън!… Ръцете ми!… Дайте ми ръцете!…

Портиерът на хирургическото отделение бай Димо беше много особен човек. Грамаден на ръст и попрегърбен, с широко скулесто лице, с едър месест нос и ниско чело, изпод което светеха две малки хитри очи, той приличаше на горила. Така го и наричаха болните помежду си — Горилата, но не толкова заради външността му, колкото за упорития му, суров и неотстъпчив характер. Ходещите болни той пущаше навън само с разрешение на лекарите или най-малко — на дежурните медицински сестри. А да влезе без разрешение в болницата чужд човек — това беше немислимо. Никакви молби, никакви човешки страдания не можеха да го трогнат. През дългогодишната си служба на болничен портиер той бе присъствал на безброй сърцераздирателни сцени, тук, пред тази врата, и сега вече нищо не беше в състояние да го развълнува, да предизвика в душата му съчувствие, състрадание.

Този коравосърдечен и неумолим човек стоеше сега като канара и на пътя на Зарковите другари. През първите три седмици след нещастието Гриша, Маргарита, Лена и още няколко момичета и момчета идваха тук всеки приемен ден. Молеха му се, настояваха, плакаха пред него, но той си знаеше само едно:

— Не може! Забранено е да се пущат деца в болницата!

— Какви ти деца бе, дядо? Четиринадесетгодишни сме! — помъчи се веднъж да го убеди Маргарита!

— Дядо ли? — изръмжа с дебелия си глас бай Димо. — Махайте се от главата ми, докато не съм грабнал метлата!

Отде можеха да знаят децата, че шестдесетгодишният бай Димо ще се смята още за съвсем млад! Но грешката си е грешка. Обиди се той, или пък може би с хитрост го правеше, но от този ден никое от децата вече не допусна дори да се приближи до вратата. Те идваха още няколко пъти, а после се отчаяха. Решиха да напишат на Зарко писмо.

Не се отчая само Гриша. Той много страдаше за другаря си. Искаше поне веднъж да го види, да поговори с него, да го окуражи в тия трудни часове. Гриша няколко пъти прави опит да се промъкне вътре заедно с възрастните посетители. Но бдителното око на Горилата веднага го забелязваше и той трябваше да се връща още от широкото стълбище, където имаше достатъчно място за бягане и гоненица. Помъчи се после да спечели приятелството и благоволението му с подаръци. Донесе му два пъти по една от най-хубавите ябълки, които пазеше за подарък на Маргарита. Но бай Димо ги скътваше грижливо в чекмеджето на своята маса, навярно за някое свое дете или внуче, а после потриваше доволен ръце, усмихваше се с малките си хитри очи и казваше:

— И днес не мога да те пусна, още не е разрешено! Ела друг път… ще видим…

Следващия път портиерът пак не го пусна. Тогава Гриша реши, че все пак приятелството му с него е доста напреднало и че ако някак си успее да се вмъкне вътре, той няма да го изпъди вече, или пък и да го изпъди, това ще стане някак по-безобидно, без пръчка, без метла или издърпване на уши. Затова, като го издебна, че отива на отсрещния тротоар да си запали цигарата от един пушач, Гриша изведнъж се шмугна край една излизаща санитарка и с всички сили хукна нагоре по белите мраморни стълби. Ала той още не бе успял да види дори и номера на стаята, в която се намираше неговият приятел, когато мечешката лапа на Горилата го пипна изотзад за яката и той увисна във въздуха.

— Ти от дума не разбираш ли, бе! — каза бай Димо и го понесе навън, както ловец носи жив заек.

Гриша размахваше във въздуха юмруци, крещеше, караше се, но не можеше нищо да направи — краката му едва-едва се докосваха до пода. И добре, че навън нямаше нито един негов познат, да го види в това смешно и унизително положение — инак би потънал в земята от срам.