Митко Горчивкин - Воля

Зарко се замисли. Спомни си той, че някога имаше един неприятен недостатък — не можеше да спи на светло. Колкото и дълбоко да е заспал, достатъчно беше някой да запали електрическата лампа и той веднага се събуждаше. Колко пъти е имал разправии с майка си, която трябваше нощем да поправя ученически тетрадки, а той се сърдеше и искаше тя да загаси лампата, защото светлината му пречеше да спи.

— Може ли да бъде такова нещо! — прошепна той сам на себе си. Но като повтори още няколко пъти същия опит, все още колебливо и неуверено, сам си отговори: — Излиза, че може!

Когато майка му се върна, намери го зачервен, запотен и необикновено развълнуван.

— Какво ти е? Да не ти прилоша от слънцето? — попита тя с нескривана тревога.

— Не. Никога не ми е било така добре и радостно, както сега!

— Тогава защо си такъв? Защо така тежко дишаш, сякаш си тичал?

Зарко не смееше да й каже, защото сам още не вярваше.

— Я виж, добре ли стои на очите ми превръзката? — обърна той лицето си към нея.

— Разхлабена е, дето си се търкал в леглото! Охо — каза тя, — изместил се бинтът чак на челото ти, а на очите е останала само една тънка марля.

— Махни и нея!

— Не говори глупости!

— Махни я, моля ти се, веднага! — В гласа му сега имаше нещо особено, нещо повелително и нетърпящо възражение.

Майката внимателно хвана с два пръста парченцето марля, помъчи се да го вдигне нагоре, но то, изглежда отдавна отлепнало от раничките и изсъхнало, остана в ръката й.

Сега червеното петно пред очите на Зарко стана още по-светло. Той напрегна всички сили на волята си, преодоля режещата болка от слепналите мигли и отвори клепача на лявото си око.

— Виждам! — извика изведнъж той. — Мамо, аз виждам! Чуваш ли, виждам! Ето — тревата пред нас, ето — цветята, скамейките…

Майката не можеше да повярва. Уплашена и развълнувана от необикновеното състояние на детето си, тя стоеше като окаменяла и не знаеше какво да прави, какво да каже.

— Ето и тебе виждам! — обърна се той към нея, но изведнъж млъкна, спря полуотвореното си с мътна зеница око на нея и после с колеблив, несигурен глас попита: — Но това ти ли си, мамо?

Пред него стоеше дребна, слаба, измъчена побеляла жена. А само преди два месеца тя беше пълна, здрава и бодра, с черни като смола коси. Не! Това не беше неговата майка, а някаква чужда, непозната жена.

— Но ти… ти като че ли наистина виждаш? — каза тя през сълзи и задъхана от щастие, сложи ръката на сърцето си, сякаш за да го обуздае да не изхвръкне.

Разбрали, че тук става нещо необикновено и интересно, от другите скамейки в градината към тях тръгнаха болни, които бяха излезли на въздух и слънце.

— И надалече виждам! — изправи се Зарко. — Ето насам идват хора: един, двама, трима… започна да ги брои той, като инстинктивно посочваше към тях с дясната си ръка.

Но ненадейно, по-скоро почувствувал, отколкото разбрал, той забеляза нещо странно, нещо нередно в себе си. Спря поглед на протегнатата си напред ръка и дълго, мълчаливо разглежда забинтования отрязък. С един замах той отметна с лакти халата от раменете си. Подаде напред и другата ръка.

Онемяла от ужас, майката го гледаше с широко отворени очи и не смееше да помръдне.

— Ръцете ми! — изведнъж диво извика момчето. — Къде ми са ръцете?

Майката не издържа и задавено изхлипа.

Той разбра: ненапразно са били досега тези адски болки.

— Ръцете ми!… Дайте ми ръцете! — завика отново Зарко и хукна през лехите и цветята към отворената врата на болничната сграда. — Ръцете ми! Защо сте ми взели ръцете!…

— Полудя, горкото! — каза някой тихо.

Тези думи шибнаха майката като с камшик. Тя изохка и се стрелна да го догони.

Но Зарко не успя да отиде далече. Неукрепнал още, отвикнал от резки и уморителни движения, неговият организъм не можеше да издържи на такъв буен порив. Той престана да тича, повървя, олюля се като пиян и се спря до ниската циментова сграда на градинката. Зави му се свят, краката му се подкосиха. Той бавно се свлече върху рохкавата разкопана земя й изгуби съзнание.

Дотичаха бързо двама санитари, положиха го внимателно на носилка и го пренесоха на леглото му в стаята.

В болницата настъпи тревога. Сестрите и санитарките се разтичаха да търсят доктор Бабалов. След няколко минути пристигна главният лекар доктор Боев.

Все още не можейки да дойде на себе си, заморена, запъхтяна, майката несвързано разказа какво се бе случило.

Приготвяйки спринцовката си за кардиозолова инжекция, доктор Боев я смъмри: