Митко Горчивкин - Воля

— Миша — прекъсна го тук един от българските войници, — признай си, че този, другият, който заедно с Данилич се сражавал с фрицовете, си бил ти?

— Не зная — каза Михаил, но и усмивката, и изразът на лицето му говореха, че това е така.

Михаил Карпович беше не повече от двадесет и осем годишен младеж с едро скулесто лице и руси като лен коси и вежди. Отрязано му беше стъпалото на левия крак, но и той като Данилич все още се надяваше, че когато оздравее, ще го пуснат, макар и с патерици или протеза, отново да воюва срещу «фрицовете», както той обичаше да нарича немците.

Изведнъж вратата е трясък се отвори и в стаята се втурна Данилич с вестник в ръка. Беше «Работническо дело» от 23 февруари 1945 година.

— Гледай, Миша, и Познан вече е превзет. Червената армия е на деветдесет километра от Берлин! — извика той на един дъх и макар че очите му, както винаги, се смееха, по лицето и интонацията на гласа му имаше тревога и негодувание.

Михаил Карпович не отговори.

— А ти какво, не искаш ли да превземем Берлин? — намеси се учудено Зарко, като извърна към него превързаната си глава.

— Остави! — махна Данилич с вестника и като се тръшна на леглото си, бързо и неспокойно заговори на руски.

Неспирно и неясно се лееха думите от устата на Данилич, но околните все пак можаха да разберат отде бе дошла тревогата му. През всичкото време на лекуването си Данилич бе живял с надеждата, че ще може един ден заедно с всички свои другари да влезе победоносно в Берлин. Но ето че Червената армия е вече само на деветдесет километра от Берлин, а те с Миша все още продължават «да се излежават по меките легла и да се угояват», както Данилич с негодувание и презрение към самия себе си казваше.

И колкото повече войските напредваха, толкова повече растеше у него тревогата.

Проклети рани, не заздравяват бързо!

Кой знае дали затова, че положението на Зарко беше твърде тежко и напомняше на Данилич за страшните мъки на неговия Федка в предсмъртните му часове, или пък само затова, че имаше широката и любвеобилна душа на руския човек, но той с цялото си сърце обикна своя малък съсед по легло. Николай бе преместил нощното си шкафче от другата страна и бе приближил леглото си до неговото. През нощите, когато го нападаше безсъние, а това се случваше доста често, с часове седеше, подпрял главата си с ръка, и загледан в бледите, потрепващи в съня устни на момчето, мислеше за своя Федка, за своята Наташка. Колко безсънни нощи бяха прекарали двамата с Маруся над техните легла! Колко радостни сълзи бяха пролели, когато виждаха, че децата им се възвръщат отново към живота! Щастие, неизмеримо щастие бяха те за тях! А ето че ги няма вече нито Федка, нито Наташка. Не пожали поне тях кървавият палач. А и тук такъв изверг бе посегнал върху живота на невинни деца. Навсякъде, където е стъпил фашистки крак, земята е обагрена с кървави следи.

Привързал се бе и Зарко към него. Невидял досега истинска бащинска ласка, не почувствувал закрила и подкрепа от своя баща, той бе обикнал Данилич с всичката сила на своята зажадняла за мъжко съчувствие детска душа. Сутрин, когато се събуждаше, първата му работа бе да извърне глава и да попита:

— Чичо Николай, тук ли си?

— Тук! — отговаряше Николай Данилич и като се наместваше по-удобно на леглото, започваше да му разказва някоя от ония приказки или случки, които си бе припомнил през дългата безсънна нощ. Разказваше му той за Кашчей Безсмертний, който победил страшното чудовище в планината, разказваше за приказните руски богатири в далечни времена, за героизма и себеотрицанието на съветските войници при Сталинград, при Керч, Севастопол — навсякъде. Но най-много обичаше да разказва за подвизите на комсомолците и пионерите през тази война.

Тогава Зарко за първи път научи как Александър Матросов с гърдите си затворил огнедишащата амбразура на немския бункер и с това спасил живота на десетки свои другари и осигурил победата над врага, за младата и безстрашна комсомолка Зоя Космодемянска, за пилота Гастело, за младежите и девойките от Донбас, организирани в «Млада гвардия».

— Чичо Николай — запита веднъж Зарко, — трудно ли е у вас човек да стане комсомолец?

— Не, не особено! Но трудно е, както виждаш, да бъдеш комсомолец като Зоя, Шура, Матросов, Гастело.

— Ако аз някога стана комсомолец, искам да бъда като тях! — каза тихо и мечтателно Зарко.

— Ти трябва да се стремиш да приличаш на тях, преди още да си станал комсомолец. Колко много още безпартийни и никому неизвестни младежи станаха герои!