Митко Горчивкин - Воля

Това измамно усещане беше съвсем лесно обяснимо. Наистина дланите и пръстите не съществуваха вече, но техните осезателни и двигателни нерви, макар и прерязани, бяха здрави. Те продължаваха да действуват, както при нормално състояние.

Отляво съсед по легло на Зарко беше едно дванадесетгодишно хърватче на име Джура Симич, което бе изгубило през време на една бомбардировка родителите си. Българските санитари го бяха намерили в развалините с пречупени крака, изранено, гладно, едва дишащо от изтощение, и го бяха докарали тук с ранените войници. А отдясно лежеше възрастният червеноармеец със сините детски очи — Николай Данилич Шумилов, на когото куршум «дум-дум» бе откъснал дясната ръка от рамото. Той страдаше не толкова от раната си, колкото от това, че не можеше заедно с другарите си да влезе победоносно в Берлин. Между тримата се бе завързало мило приятелство.

— Чичо Николай — обърна се веднъж Зарко към руснака, — ти знаеш ли да свириш на балалайка?

— Ну, конечно! — отговори Данилич.

— Ти остави това «конечно» или «неконечно» а отговори знаеш ли?

— Ну, знаю!

— А като оздравея, ще научиш ли и мене?

Николай Данилич не отговори, защото не искаше да дава празни обещания. Той обмисляше как да промени разговора, каква друга насока да му даде.

— Аз страшно много обичам балалайка! — продължаваше Зарко. — Запознах се неотдавна с един младши лейтенант — Василий Смородин се казваше. Вълшебно свиреше на балалайка! А ние в училище имаме оркестър — цигулки, мандолини, китари и четири акордеона. Ех, мисля си, да има сега тук и балалайки! Оттогава съм решил рано или късно да се науча да свиря като Василий.

Николай все още не можеше да намери друга подходяща тема за разговор.

— Чичо. Николай — извика Зарко, като попривдигна глава, тук ли си, защо мълчиш?

— Тук, тук! — обади се руснакът.

— Трудно ли е да се научи човек да свири на балалайка?

— Не очень… но все таки трудно!

— Ти, Зарко, вече за балалайка не мисли… — намеси се на развален български език хърватчето, което вече от три месеца беше между българи в болницата.

— Защо? — обърна се учудено към него Зарко.

— Така! Защото…

— Не, не! — поривисто се изправи Николай Данилич, като строго и заканително махна на хърватчето с показалеца на единствената си ръка.

— Защото не е лесно… — досети се Джура и гузно замлъкна.

В този момент на вратата се показа майката, която бе излязла на двора. Бяха я извикали група момчета и момичета от Зарковия клас. Децата почти веднага бяха научили за нещастието на своя другар и вече няколко пъти идваха да го навестят и окуражат, но лекарят по настояване на Магда в никакъв случай не разрешаваше да влязат при него. Те не знаеха какво точно се бе случило със Зарко, но предполагаха, че нараняването е леко и че той скоро ще се върне в училище.

— Поща-а! — извика с престорен глас майката. — Кой тук от вас е Зарко Белев?

— Аз! — обади се Зарко и тутакси разбра шегата на майка си.

— За тебе има писмо и цял куп подаръци! — каза радостно тя.

— Ето пакетче бонбони, шоколад, кутия локум и два едри жълти лимона. Откъде ли са намерили сега всичко това?!

— Лимоните зная от кого са! — почти извика Зарко. — Това е работа на Ицо Ранков, те имат в мазето си голямо лимоново дърво в грамадна саксия. А другите неща… другите — не зная. Чети, чети по-скоро писмото!

Тя остави нещата до възглавницата му, отвори развълнувана големия син плик, седна и зачете:

«Мили наш другарю Зарко.

Пишем ти това колективно писмо ние, учениците и ученичките от IIIа клас.

Зарко, баба Гуна Сингерката разправяла на едно място, че с теб се случило голямо нещастие и уж че… (тук бяха зачеркнати с наплюнчван химически молив няколко думи), но ние не й вярваме. Пък онзи ден, като изпратихме Лена Панкова в болницата да провери, тя не могла да разбере нищо.

Зарко, в нашия клас има много новини. Другарят Стилянов отиде доброволец на фронта и сега имаме нов учител по алгебра — Павел Железаров се казва. Много е строг и никой вече не може да преписва задачите, когато имаме класно. Гриша пръв загази. Хвана го тъкмо когато вземаше листчето с решените задачи от Маргарита Станчева. Гриша веднага получи единица, а Маргарита се разрева и успя да се спаси от двойка…»

— Ах, че шмекер, ех, че диване! — врътна укорително глава Зарко. — Колко пъти съм му казвал да не прави такива работи! — А после — като се обърна натам, където смяташе, че се намира Николай Данилич, каза: — Знаеш ли, чичо Николай, Гриша Радоев е най-добрият ми приятел. То е такова едно нисичко, дребничко, ще речеш — никакво момче, ама е силен и пъргав като дива котка, никой не може да го надвие. А на волейбол няма по-добър играч от него в цялото училище. Ти, Джура, знаеш ли да играеш волейбол? — обърна се той към хърватчето.