Митко Горчивкин - Воля

— Сестро, братушката се нещо забави, я виж да не се е преместил!

— В чакалнята е — отговаряше обикновено сестрата, — заобиколили са го цяла тълпа деца и възрастни, разказва им нещо, забавлява ги. Доктор Балабанов три пъти вече ме пита какъв е този панаир там, не може да работи. Ей сега ще отида да ги разгоня.

На Данилич сестрите говореха с обич, с насмешлив укор и закана, които уж все се готвеха да изпълнят, но никога не изпълняваха:

— Николай Данилич, ти пак не спазваш режимния час! Кога ще спиш, кога ще почиваш! Ще те лиша от закуска!

— Будь покойна, сестренка, будь покойна!

— Николай Данилич, нали знаеш, че ти е забранено да пушиш? Не бива, ненада! Ще доложа на доктор Попов!…

— Будь покойна, сестренка! — казваше неизменно Данилич и сините му очи се смееха, но, кой знае защо, от гърдите му се откъсваше тиха, едва доловима въздишка.

Данилич никога нищо не говореше за себе си. Когато го запитваха за домашните му, той само поклащаше глава:

— Убити! — Тази единствена дума той произнасяше по някакъв особен начин — с присвити вежди, помрачняло лице, през стиснати зъби — и с нея казваше всичко, нямаше нужда от повече думи.

А когато го запитваха как са го ранили, той се усмихваше:

— Ну вот, ранили и толкоз!

Но работата беше не съвсем така проста, както искаше да я представи Николай Данилич. Един ден, когато той пак се беше забавил някъде в превързочната стая или в болничната градинка, Михаил Карпович успя набързо да разкаже нещичко за него.

Данилич по професия бил шлосер. Работили в един и същ цех на големия тракторен завод в Сталинград. Нямало там човек, който да не познавал Данилич — портретът му просто не слизал от цеховия стенвестник, от заводската многотиражка, от областните и други вестници. Бил той постоянен ударник и рационализатор. Обичали го другарите му, уважавали го за неговото трудолюбие и упоритост в работата, за добродушието и другарските му обноски. Не един младеж, не един работник в завода получавал от него съвети, напътствия, насърчения в работата си, не на един той помагал и в личния живот. Винаги весел, жизнерадостен и отзивчив, от лицето му никога не изчезвала добродушната детска усмивка.

— Но тази усмивка, която сега виждате на лицето му — каза Михаил, — не е някогашната!

Имал той чудно хубаво семейство: стара, също като него синеока и винаги усмихната майка, красива и предана другарка — Маруся, две мили, умни дечица — Наташка, осемгодишна, и Федя, дванадесетгодишен. Но всички те загинали в една-единствена нощ след страшни мъчения и изтезания от озверели есесовци. Намерил ги Данилич в къщи труп до труп, съсечени, обезобразени, със следи от най-безчовечни гаври и мъчения. Едва ли не полудял тогава от мъка, от скръб и ярост. Другарите му се погрижили в тези тежки дни да не остава сам. Оттогава се сприятелил с него Михаил Карпович. Той неотстъпно бил с него и го обикнал с цялата си душа като свой роден по-възрастен брат.

За военновременното производство на машини били необходими добри и сръчни работници. Данилич трябвало да замине за Урал, където била евакуирана част от неговия завод. Но след страшната гибел на семейството му той за нищо на света не искал да отиде в дълбокия тил. Със сълзи на очи молил да го изпратят на фронта. Най-после изпълнили желанието му.

Там Данилич проявил чудеса от героизъм и храброст. Веднъж заедно с един свой другар цели единадесет часа водили сражение срещу осемдесет или сто хитлеристи, като местели единствената си картечница ту на едно, ту на друго място, създавайки впечатление у врага, че не са двама, а цял взвод. Когато дошло подкрепление и нападателите били прогонени, в диаметър двеста-триста метра от разрушената къща, която им служела за укрепление, били намерени четиридесет и трима убити хитлеристи.

Три пъти Николай Данилич бил награждаван с ордени за храброст. А веднъж лично командуващият Трети украински фронт, маршал Толбухин, окичил гърдите му със златна звезда на Герой на Съветския съюз.

Но последният му подвиг беше най-голям и съдбоносен. За да спаси ранения си другар от плен, под град от куршуми Данилич пропълзял до изоставените окопи и повече от три часа педя по педя го влачил върху шинела си. Когато вече оставало само двадесетина метра от спасителното прикритие, немците го забелязали. И тъкмо тогава се случило това, което го довело до военнополевия лазарет, а оттам — в болницата. Куршум «дум-дум» разкъсал дясната му ръка над лакътя. Лекарите се помъчили да заздравят костта с гипсова превръзка, но се появила гангрена и за да спасят живота му, трябвало да отрежат ръката до самото рамо.