— Подарявам тлъсто свинско с ориз! — извика друг от другия край.
— Мамо, донеси ги, моля ти се — каза Зарко и устните му се разтегнаха в доволна усмивка.
— Вот и молодец! Браво! — радостно развълнуван възкликна Данилич и без да обявява своя подарък, сложи на нощното му шкафче десерта си — мляко с ориз.
От този ден Зарко престана да се различава много по апетит от Джура. На всяка закуска, на всеки обед или вечеря и около него започнаха да се трупат «подаръци». Единствената разлика между двамата беше тази, че докато Джура лапаше без ред кое както му дойде подръка, Зарко строго се придържаше към установената традиция: започваше с бульон или супа, след това изяждаше една-две порции готвено и завършваше с десерта.
За по-малко от седмица той така укрепна, че можеше вече с помощта на майка си да става и да се разхожда из стаята.
През определените за посещения дни в стая номер четиринадесет се събираха много хора, толкова много, че нямаше къде да се поберат дори и прави. Наистина ходещите болни излизаха за свиждане с близките си в коридора и при топло време — в градинката, но все пак се наложи в четвъртък и неделя няколко от леглата да се изнасят временно навън, за да се отвори повече място.
Като гледаше как при другите болни идват близки, в очите на които всеки можеше да прочете обич и загриженост, страх и надежда за оздравяването на тези, които лежаха тук, Магда чувствуваше двойно по-голямо нещастието си. При Зарко и при нея никой не идваше. Само понякога се отбиваше случаен познат, дошъл тук при друг болен, осведомяваше се повече от любопитство, отколкото от съчувствие за здравето на детето, казваше няколко утешителни думи, в които и сам не вярваше, и си отиваше.
Магдините родители отдавна бяха починали. Роднините й на село сякаш бяха я забравили. Близките на мъжа й заради неговата грубост и лош характер не обичаха и нея.
В този огромен и сега сякаш чужд за нея град тя имаше само едно близко същество — сестра си Мариола, вдовица от Първата световна война. Измъчена, изтормозена, грохнала от слугуване при богати господари, Мариола имаше болно, разнебитено сърце. Тя не би могла да издържи, не би могла да понесе една среща със Зарко… Магда изтръпваше от страх при мисълта, че сестра й може да научи по някакъв начин за случилото се и да дойде в болницата.
Един неделен ден, когато стаята пак беше пълна с посетители и майката, за да надвие мъката си, четеше на детето някаква весела книжка, при нея се приближи дежурната сестра Филипова:
— Другарко Белева, при вас искат да дойдат три жени. Чакат долу на вратата. Портиерът не иска да ги пусне.
— Кои са тия жени? — скочи майката уплашена. — Дали едната от тях не е сестра ми?
— Не, не е сестра ви. Казаха, че са делегация някаква.
— Нека заповядат! — каза Магда и по женска привичка без нужда заразтребва наоколо като за гости. Но изведнъж тя се сепна, догони сестрата в коридора, и я помоли да предупреди посетителките да бъдат внимателни и да не говорят пред Зарко нищо за ръцете му.
Не след много в рамката на вратата се появи ниската и грубовата фигура на баба Гуна Сингерката. Тя носеше обемист пакет, завит във вестник. Зад нея се показа и откритото и миловидно лице на Зарковата класна ръководителка Серафимова, а след тях вървеше председателката на кварталното женско дружество Вера Кайтазова.
Магда се задъхваше от вълнение: «Милите! Ето че не са ме забравили!»
Тя не можа да ги дочака, а поривисто се хвърли към тях, прегърна баба Гуна, сложи чело на рамото й и се разрида.
Преживяла не малко злини и нещастия на този свят, старата жена я остави да си поплаче, после отстрани внимателно главата й и каза:
— Е, стига сега! Те, лошотиите, са за човеците, дойдат ли ти до главата, трябва да се изтърпят.
Магда се изправи, избърса сълзите си и вече по-твърдо се ръкува с другите две жени:
— Заповядайте! Благодаря ви, че дойдохте! — Мъката отново се надигна в гърдите й, но тя успя да я задуши.
— Ние идем не само от свое име — каза Кайтазова, като бавно пристъпваше към Зарковото легло. — Носим ви поздравите на целия квартал.
Между това баба Гуна бързо отиде при момчето и бодро каза:
— Здрасти, баби! Какво правиш?
— Ти ли си, бабо Гуне? — позна я изведнъж по гласа Зарко.
— Аз съм, баби, дойдохме да те видим, да ти донесем туй-онуй, пък и да ти кажа да ставаш вече! Какво е то туй да се излежаваш по меките кревати? — не се стърпя пак тя да не влезе в своя грубовато — шеговит тон.
Читать дальше