Митко Горчивкин - Воля

Най-после пристигнаха. Магда едва дочака колата да спре, скочи и се втурна нагоре по стълбите.

В коридора до вратата, на която пишеше «Операционна зала», стоеше мъжът й и разговаряше с една медицинска сестра. Нино Белев се бе отървал съвсем леко: само на челото имаше малка драскотина, а дясната му буза беше синя и подута. При експлозията едната ръка на сина му, сякаш за възмездие, го бе плеснала силно по лицето и го бе повалила на пода.

— Какво се е случило със Зарко?

Сестрата тръгна, без да каже нито дума, а Белев с досада се обърна настрана.

Тя го хвана за раменете и го разтърси: — Какво се е случило с детето, защо мълчиш?

— Намерил детска играчка! — намръщи се той, сякаш недоволен от самата нея за нещо.

Магда прехапа устни и се подпря на близкия прозорец. Сега вече всичко й стана ясно. Зарко бе намерил една от ония избухливи играчки, които американските гангстери хвърляха със самолети над страната. Тя с ужас си спомни как преди една година три деца от едно близко училище бяха пострадали от също такива играчки. Едното бе намерило красива автоматична писалка, която бе избухнала и бе откъснала пръстите на едната му ръка. Другото бе намерило играчка, която бе осакатила краката му. А третото въобще не бе останало живо. Но това беше доста отдавна, хитлеристите още бяха тук и американски самолети всеки ден летяха над страната. А сега фронтът беше далече… Майката не искаше да повярва, че и с детето й се бе случило същото страшно нещастие.

В този момент двукрилата врата на операционната зала се отвори и от нея се показа бяло, високо, подвижно легло, върху което лежеше човек с изцяло забинтована глава, покрит с одеяло. Очите му също бяха превързани. От дясната страна на слепоочието върху бинта бе избило жълто петно от риванол.

Майката гледаше с премаляло сърце и сега целият израз на лицето й, цялото нейно същество говореше: «Господи, дано не е той!» Но тя видя да се подава над бинта кичурче коса. Неговата коса! О, не от кичурче, а дори само по едно-единствено косъмче майката би познала своята рожба! Тя се хвърли като обезумяла, прегърна леглото и безутешно зарида.

— Мама! — едва чуто промълви момчето, навярно още в бълнуване, и направи опит да повдигне глава.

— Жив? — изправи се изведнъж тя. — Детето ми живо? — И върху лицето й се появи онази щастлива усмивка през плач, която прави хората да изглеждат безумни.

От операционната излезе един от лекарите в бял халат. Тя го посрещна и искаше да падне пред него на колене, да целува ръцете му от благодарност.

— Не, другарко! Моля ви! Бъдете по-твърда!… — И като погледна към леглото, а после към майката, той тъжно поклати глава и с бързи стъпки се отдалечи по дългия коридор.

Медицинската сестра подкара болния, а майката се улови за леглото и нежно, внимателно, с трепет пазеше да не тръсне то някъде по неравно място, да не се удари о стена или врата.

Нино Велев погледа тъпо след тях, докато се закриха зад ъгъла на коридора, а после, като видя, че от операционната излезе друг лекар, побърза да го посрещне.

— Как мислите, докторе, има ли някаква надежда?

— Може би ще остане живо момчето, но без ръце и без зрение…

— Тогава има ли смисъл да живее, да се мъчи цял живот? Според мене, по-добре… — Той замлъкна, но ясно беше какво искаше да каже.

— Ние тук сме лекари, а не убийци! — каза сърдито хирургът и като хвърли към него пълен с презрение поглед, отмина.

Нино Белев постоя, огледа се гузно наоколо и тръгна да си върви.

Войната на запад бушуваше. Влаковете всеки ден докарваха ранени войници. Болницата на Червен кръст беше препълнена.

В стая номер четиринадесети имаше двадесет и двама ранени и леглата бяха толкова нагъсто, че през време на визитациите лекарите трябваше да чакат, докато санитарките извадят временно две-три легла в коридора, за да се отвори място за минаване.

Все пак през деня не беше толкова лошо, защото вратата постоянно се отваряше и затваряше, та ставаше проветряване. Стояха отворени и два от горните малки прозореца. Но нощем в стаята ставаше непоносимо топло и задушно, а напоеният с миризма на лекарства и изпарения въздух едва се дишаше. От всички страни се чуваше охкане, пъшкане, хъркане, бълнуване.

Магда получи разрешение да остане при сина си като болногледачка. Една медицинска сестра бе намерила отнякъде стар окъсан дюшек и й бе приготвила долу на пода, почти под леглото на Зарко, тясно местенце за почивка. Но майката сякаш не го и забелязваше. Четвърто денонощие поред тя не бе сложила троха хляб в устата си, не бе прислонила дори за минута главата си на възглавница.