Митко Горчивкин - Воля

При последното идване на баща му в къщи наистина бе ставало дума за това, но той мислеше, че е обикновена прищявка на пийнал човек.

Момчето пребледня, долната му устна виновно затрепера.

Бащата стана и направи крачка към него. Ето сега ще започне да ругае, а може дори да го напляска.

Зарко се подпря на масата, краката му сякаш се подкосиха. С треперещи ръце поиска да остави предмета, който глухо изтрака няколко пъти по повърхността на масата. Миг след това светна жълта ослепителна мълния, тресна оглушителен гръм. Всичко в стаята сякаш се завъртя, потъна в непрогледна тъмнина. Зарко изгуби съзнание и се свлече на пода.

Когато той дойде на себе си, пред очите му сякаш имаше непроницаема кадифена завеса, по която припламваха и угасваха ярки звезди. Слухът му се бе възвърнал и той чуваше около себе си тропот на ботуши, нечии възклицания на ужас, охкане, смесен шум от говор на много хора и над всичко това отчетливо и ясно ехтеше повелителен басов глас:

— Марля!… Дайте бинт!… Линейката да бъде готова!… Стегнете здраво, за да спре кръвта!…

Изведнъж той почувствува страшни, непоносими болки в двете си ръце, сякаш някой бе налял в шепите му разтопено желязо. Изпищя и отново изгуби съзнание.

После като насън почувствува, че земята под него се тресе. Чуваше някакви неясни гласове, затръшване на врата, настойчиво и провлечено свистене на автомобилна сирена и бавно започна да потъва в някаква бездънна пропаст, където сякаш го люлееше лодка върху вълните на разбушувано море. Пред него настъпи непрогледен мрак и тишина…

А в стаята с високата маса по средата стояха разпилени по пода рисунките на Зарко, с които той — искаше да зарадва баща си. Свитъкът се бе развил, листовете се бяха пръснали. На един от тях една майка държеше за ръка красиво четиригодишно момченце и гледаше с разширени от ужас очи.

Пред пътната врата спря военен джип. Магда не се изненада, защото мъжът й, когато се напиеше, често си идваше с кола. Но този път слезе и се отправи към къщата не мъжът й, а съвсем непознат човек във военна униформа. Той някак мудно и колебливо пристъпяше по пясъчната настилка на двора, а лицето му беше посърнало и угрижено.

Тя отвори прозореца и го загледа учудено.

— Другарката Магда Белева? — запита военният.

— Аз съм. Какво обичате?

— Извинете… Ида при вас с неприятно известие… — Той замълча, защото търсеше най-мекия израз, най-невинната дума, с която най-леко би засегнал чувствителното майчино сърце. Но външният му вид го издаваше.

— Какво се е случило? — извика тя уплашено и бързо изтича надолу по стълбите.

— Нищо особено, другарко. Не се тревожете — сега вече по-смело каза офицерът. — Моля ви елате да отидем с колата до болницата.

— Болницата? — извика майката — Какво се е случило? Кажете по-скоро, другарю, моля ви.

— Казах, нищо особено, другарко Белева. Вашият син малко пострада…

— Детето ми!… Детето ми! — задъхана извика тя, а после пронизително изпищя и остана като вцепенена.

Когато след малко се посъвзе, тя гледаше мълчаливо пред себе си и с безучастие се остави да я отведат в колата.

Колата тръгна. Студената въздушна струя, която шибаше Магда в лицето, сякаш я върна към действителността. Без сълзи, с внезапно пресипнал, глас тя се обърна към седящия до нея офицер:

— Бъдете така добър… кажете ми всичко…

— Нищо лошо, другарко! Само малка контузия… — обърна се той настрана, за да не го издадат очите му.

Колата летеше с пределна скорост по безлюдното шосе и пред погледа крайпътните дървета се сливаха в една обща плътна лента, а километражните камъни се мяркаха и изчезваха само в миг, но на майката се струваше, че колата се движи бавно. Лицето й беше напрегнато, очите вперени в далечината, не мигваха, а устните й — бледи, разтегнати и треперещи — се бяха изведнъж напукали и по тях като рубини светеха капчици кръв.

Навлязоха в града и шофьорът, като намали ход, започна да криволичи от една улица в друга, надавайки със сирената непрестанен тревожен сигнал. Но хората, движещи се в бавен поток, гледаха с безразличие пред себе си и не се безпокояха от сигналите. Някои сякаш нарочно дочакваха колата да стигне на две-три крачки от тях и в последния миг като пружини отскачаха на тротоара, разтърсваха заканително юмруци.

На четири или пет места трябваше да спират, за да дадат път на трамваи и тежко натоварени коли. Безконечно дълъг и ужасно мъчителен беше за майката пътят до болницата.