Митко Горчивкин - Воля

Петър Василев бе заминал за фронта, а другите, на които Белев бе пакостил, или не го познаваха, или се бяха пръснали из разни краища на страната.

Скоро след това той се настани на работа в Министерството на народната отбрана.

Мина доста време. Една вечер Нино Белев се върна в къщи пиян, изкалян, с измачкани дрехи, със зачервени, кървясали очи. Той влезе, пеейки циничната германска песен «Лили Марлен», и като се спря разкрачен сред стаята, за да не падне, изгледа свирепо жена си и сбръчка като някога дясната си буза.

— Така, значи? Моята къща — болшевишко скривалище.

— Нино!… — извика Магда.

— Млък, болшевишка муцуно! Аз тебе за това… — и той вдигна юмрук да я удари, но тя ловко отскочи настрана.

Той залитна, тръшна се на най-близкия стол, гледайки изпод вежди жена си. После сякаш в мозъка му проблесна искрица на здрав разум и го укроти. Стана и мълчаливо започна да се съблича, за да си легне.

На сутринта Магда предпазливо му подхвърли:

— Ти снощи май си бе въобразил, че пак си полицай?

Той не отговори. По мрачното му лице не можеше да се разбере съжалява ли за снощната си постъпка, или се срамува, загдето се бе напил.

А Магда не знаеше, че нейният мъж отново бе попаднал в средата на старите си приятели. В разните министерства и ведомства се бяха промъкнали офицери и фелдфебели от царската армия, някогашни явни и тайни агенти на фашистката полиция, разни съмнителни хора. Те с животинска ярост мразеха новата власт и особено комунистите, но ловко се преструваха на верни съюзници, а всъщност усилено работеха и подмолно подготвяха държавен преврат.

Все по-често Нино Белев започна да се връща в къщи пиян и все по често ругаеше жена си, че не е сготвила ядене, че имало купонна система.

— Комунистите са виновни за всичко! — казваше той и поглеждаше свирепо жена си, с което искаше да й напомни, че и тя е от тях.

Не комунистите, а германците ограбиха страната ни!… — не изтрая веднъж Зарко. — Това и бебетата го знаят…

— Аха-а! — изръмжа бащата. — Ето, значи, още един болшевик! Аз тебе…

— Не смей да биеш! — хвана Магда ръката му.

Зарко много се зарадва, защото напоследък рядко виждаше баща си трезвен. Той остави учебника си на масата, пъргаво скочи и се зае да подклажда печката с останалите няколко тресчици.

— Гладен ли си, тате?

— Остави!

— Мама скоро ще си дойде, часът е вече дванадесет.

Вместо отговор бащата мълчаливо отиде до гардероба и трескаво затърси нещо из джебовете на едно свое старо сако.

— Ти пипал ли си нещо тук? — посочи той сакото.

— Кой, аз ли? Не-е! — каза малко смутено и неуверено момчето.

— А къде са оттук книжата ми? Ето в този джеб ги бях забравил.

— В зелено тефтерче ли?

— В зелено. Виждаш ли как знаеш?

— Тук някъде ги гледах вчера. Онзи ден мама взе да пришие копчета на сакото и книжата паднаха…

— Намери ги веднага! — В гласа на бащата имаше суровост и заплаха.

Зарко порови в чекмеджето на шкафчето, погледна зад него, а после вдигна възглавницата на кревата и зарадвано извика:

— Ето ги!

Бащата ги грабна, прегледа ги внимателно, с треперещи ръце и като се увери, че нищо от тях не липсва, поуспокоен запита:

— Разглежда ли ги майка ти?

— Не… не зная… Тия дни тя беше много заета с ученически тетрадки…

— А ти?

— И аз.

— Лъжеш, признай си, че си ги преглеждал!

— Честна дума, татко! Погледнах случайно само когато бяха паднали, пръснати по земята, но…

— Точка! Ако ти или майка ти изпуснете дори само една думичка… мислете му!…

— Но, татко… — заекна изплашено момчето и очите му се напълниха със сълзи.

— Кажи това и на майка си, когато се върне! — И като пъхна внимателно книжата в задния джеб на панталона си, откъдето проблесна сиво-синкавото дуло на голям пистолет, той бързо излезе.

Когато след около половин час се върна от училище Магда, Зарко през сълзи й разказа за това, което се бе случило.

Тя разбра. Мъжът й бе забравил в старото си сако тайни и опасни за него и приятелите му документи.

Магда никога не любопитствуваше за работите на мъжа си и нямаше навик да бърка в джобовете му. Смяташе това за недостойно. Но сега искрено съжаляваше, че не бе надникнала поне веднъж в тия документи. Може би с това щеше да се предотврати нещо лошо, нещо страшно, което се подготвяше.

Тя уморено седна и се облакъти на масата.

Зарко все още не можеше да разбере добре какво се бе случило. Та какво всъщност лошо имаше в това, че документите не били в сакото, а под възглавницата на леглото? Съвсем случайно той бе прочел едно смешно, чуждестранно име — Джон Н. Никълсън, — навярно английско или американско.