Трейси Шевалие - Жива жар

Когато се отдръпна от входната врата на мис Пелам, Маги успя да надникне в двора и макар да я беше виждала само веднъж, разпозна сламената шапка, бледото лице и отчаяното изражение на Роузи Уитман, приятелката на Мейси и Джем от Дорсетшър.

— Роузи! — прошепна Маги, когато момичето стигна до портата. Роузи я изгледа, неспособна да я познае сред дългата поредица от хора, с които се бе сблъсквала през последните няколко месеца.

— Роузи, Мейси Келауей ли търсиш? — попита Маги.

Лицето на Роузи се проясни.

— О, да! — извика тя. — Каза ми да дойда при цирка. Така и направих, но тук вече няма никой от тях. И сега не знам какво да правя.

Мис Пелам беше забелязала Маги и кресна:

— Пак ти! Не съм изненадана, че се влачиш с евтина пачавра като нея. Тя е отличен пример за това, в което ще се превърнеш!

— Шшшт! — прошепна Маги. Минувачите бяха започнали да се обръщат, а Маги не искаше да привлича внимание към още едно бременно момиче.

Никой обаче не можеше да запуши устата на мис Пелам.

— Ти ли ми казваш да млъкна, ти, малка уличнице? — нареждаше тя с почти напевен глас. — Ще накарам да те отведат и да те бият, докато съжалиш, че си се родила! Ще накарам…

— Само казах шшшт, госпожо — прекъсна я Маги на висок глас, мъчейки се да измисли с какво да я стресне. — Не бива да привличате повече внимание върху себе си. Току-що чух един човек да казва на друг, че това момиче е ваша племенница. — Тя кимна към Роузи Уитман.

Един човек, понесъл кошница със скариди на главата си, забави ход при думите на Маги и се изхили към мис Пелам и Роузи.

— Много прилича на вас, госпожо! — каза той за удоволствие на Маги и за ужас на мис Пелам, която се озърна страхливо да види дали някой друг не е чул, после се втурна в къщата и затръшна вратата.

Доволна от своя успешен номер, Маги се обърна към последната си изненада и въздъхна:

— Господи, какво ще те правим сега, Роузи Уитман?

Роузи изглеждаше спокойна. Стигаше й, че се е добрала до тук, макар и десет месеца след като Джем и Мейси я очакваха. Както и с мъжете, в чиито ръце се оставяше, и сега беше готова да се подчини на хода на нещата.

— Имаш ли нещо за ядене? — прозя се тя. — Толкова съм гладна.

— О, Господи! — въздъхна Маги отново, преди да хване Роузи за ръката и да я поведе към къщата на № 13.

За семейство Батърфийлд беше рядкост да седнат да вечерят заедно. За Маги беше чудо, че се случва точно преди да тръгне за Уеймът. Тъкмо това би планирала, ако смяташе, че може да го постигне. Но иначе се надяваше просто да си легне рано и да се измъкне призори, за да вземе момичетата. Беше приготвила няколко лъжи в случай на нужда: защо не може да придружи майка си за нощното пране (едно момиче от фабриката я е помолило да я замести на следващия ден) или баща си до кръчмата (боли я коремът). В края на краищата не се наложи да лъже. Бет Батърфийлд нямаше поръчка за пране, а Дик Батърфийлд заяви, че си остава вкъщи и очаква за вечеря пай с плънка от говеждо месо и бъбреци.

Паят привлече Чарли, който го надуши отдалече, и събра цялото семейство около тавата, която Бет Батърфийлд постави в средата на масата. Известно време ядоха мълчаливо.

— Много е вкусно — рече Дик Батърфийлд след няколко хапки. — Пръстите да си оближеш, душице! Можеш да бъдеш готвачка на краля.

— Стига ми да можех да пера чаршафите му — отвърна Бет Батърфийлд. — Колко ли много печелят ония перачки в двореца, а, Дик?

— Какво ти е, Магс, не докосваш пая, за който майка ти се е трудила толкова! Така ли й се отблагодаряваш?

— Извинявай, мамо. Нещо ме боли коремът. — Все пак Маги използва една от лъжите си. Щеше да й е трудно да преглъща, стомахът й бе станал на топка при мисълта за следващия ден. Приказките на майка й за пари я накараха да се почувства дори по-зле. Продължаваше да стрелка с очи Чарли, който все още не й беше дал парите от лъжичката. Надяваше се, че ще може да го хване натясно по-късно. Засега той се забавляваше с това да се прави, че не я забелязва, и посегна за още пай.

— Е, колко жалко — каза Дик Батърфийлд. — Дано ти мине скоро.

— Дано. — Маги пак погледна Чарли. Той дъвчеше тлъсто парче говеждо месо и устните му лъщяха от маста. Искаше й се да го зашлеви.

Чарли й се ухили и попита:

— Какво има, Магс? Нали не ти се повдига от мен? Не се чувстваш мизерно, нали?

— Млъкни! — измърмори Маги, притеснена от подмятането на Чарли, което подсказваше, че не е склонен да спази обещанието си.

— Какво ви става? — попита Дик Батърфийлд. — Престанете, за да се храним спокойно.